Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Етълбърт Станъп приличаше в някои отношения на по-малката си сестра, но не беше толкова забележителен. Главният му недостатък се състоеше в това, че макар и син на човек без състояние, беше неспособен да си изкарва сам хляба. Всички опити да го принудят да се заеме с това се оказаха безуспешни — не толкова поради мързел от негова страна, колкото поради нежеланието му да се занимава с нещо, което не му е по вкуса. Беше завършил Итън и го готвеха за свещеник, но още след първия семестър той напусна Кеймбридж отвратен и съобщи на баща си, че възнамерява да учи право. Искаше да започне подготовката си в някой германски университет и замина за Лайпциг. Там остана две години, като през това време усвои немски език и разви определен вкус към изящните изкуства. Но все още имаше намерение да стане юрист, ето защо си нае квартира в Лондон и прекара там един сезон под егидата на някакъв учен законовед. Тогава установи, че неговото призвание е изкуството, и реши да стане художник. По тази причина се върна в Милано, където получи необходимите средства за предстоящото си пребиваване в Рим. Като художник той сигурно би могъл да си изкарва хляба — трябваше му само малко прилежание, за да успее, но в Рим се увлече по други неща: скоро след пристигането си писа в къщи с молба да му изпратят пари, като съобщи, че е преминал в лоното на истинската църква, че е станал послушник на йезуитите и че се готви да тръгне заедно с други мисионери за Палестина да покръства евреите. Той наистина пристигна в Юдея, но като не му се удаде да покръсти евреите, прие тяхната вяра. Етълбърт писа ново писмо в къщи, в което съобщаваше, че единствено Мойсей е дал на света съвършени закони, че пришествието на истинския Месия е близко, че в Палестина стават големи работи и че се е запознал с един член на рода Сидония 30, изключителен човек, който се готвел да тръгне за Западна Европа и когото той успял да склони да се отбие от своя път, за да посети вилата на семейство Станъп. По-нататък Етълбърт изразяваше надежда, че майка му и сестрите му няма да останат глухи към един толкова необикновен пророк. Знаел, че баща му не може да се присъедини към тях поради евентуалните финансови последици. Всъщност този Сидония не прояви към него такава щедрост, каквато неговият роднина бе проявил някога към един млад английски благородник — не му даде купчина злато, голяма колкото Соломоновия лъв, така че приелият юдаизма Етълбърт бе отново принуден да живее от доходите на християнската църква.

Едва ли е нужно да разказваме как баща му се закле, че няма да му прати нито пени повече и че няма да допусне в къщата си никакъв евреин и как Шарлот заяви, че не могат да оставят Етълбърт без средства в Ерусалим, и как „ла синьора Нерони“ реши да види Сидония в краката си. Парите бяха изпратени и евреинът пристигна, но той съвсем не беше по вкуса на „синьората“. Пророкът се оказа дребно, нечистоплътно старче, което, макар и да не беше подарявало на младия Станъп златни лъвове, явно му бе помагало в моменти на нужда. Той категорично отказа да напусне вилата, преди да е получил чек, платим от лондонската банка на доктор Станъп.

Етълбърт не остана дълго в лоното на юдаизма. Той скоро се завърна във вилата без определени религиозни възгледи, но с твърдото намерение да постигне слава и богатство като скулптор. Донесе със себе си няколко фигури, изработени в Рим, и те се оказаха толкова обещаващи, че баща му се съгласи да подкрепи с нова сума тези негови надежди. Етълбърт откри ателие или по-точно нае квартира и работилница в Карара, където изхаби много мрамор и извая две-три прилични неща. Това стана преди четири години и оттогава той снове между Карара и вилата, но престоите му в ателието стават все по-къси и по-къси, а тези във вилата — все по-дълги и по-дълги. И нищо чудно — Карара не е място, където би могъл да живее един англичанин.

Когато семейството се готвеше да тръгне за Англия, той реши по никой начин да не остава сам и с помощта на по-голямата си сестра успя да постигне своето въпреки волята на баща си. Трябвало непременно да отиде в Англия, за да получи поръчки, обясни той. Как иначе щял да реализира някакви доходи от своята професия?

Етълбърт Станъп имаше изключително оригинална външност. Без съмнение той беше много красив. Имаше очите на сестра си Мадлин, но без тяхната настойчива, коварна, жестока твърдост. При това те бяха много по-светли, толкова светло и ясносини, че сами по себе си правеха лицето му запомнящо се. Първото нещо, което ще забележите, щом влезете в някоя стая, където се намира той, са сините очи на Етълбърт, а като си тръгнете, те последни ще се изтрият от паметта ви. Светлата му, свилена коса беше много дълга и падаше върху плещите му, а брадата, израснала в Светата земя, беше наистина патриаршеска. Той никога не я бръснеше и твърде рядко я подстригваше. Тя беше гладка, мека, чиста и много приятна на вид, с една дума, такава, че много дами с удоволствие биха я разплели и намотали на кълбо, за да я използуват вместо копринени конци в своето ръкоделие. Лицето му имаше светъл, почти розов оттенък. Беше възнисък и грацилен, но добре сложен, с особено приятен и мек тембър на гласа.