Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Въпреки че мадам Нерони не можеше да се движи вече из света, тя нямаше никакво намерение да се откаже от този свят. Красотата на лицето й не бе накърнена, а тази красота беше наистина необикновена. Пищната й кестенява коса беше подредена в гръцка прическа, която подчертаваше челото и скулите. Челото й, макар и малко ниско, беше много красиво поради изящните си очертания и бисерната си белота. Имаше големи, бадемови очи, които сияеха с великолепен блясък; за да дам известна представа за силата и дълбочината на този блясък, би трябвало да ги сравня с очите на Луцифер, ако имах дързостта да направя такова сравнение. Това бяха страшни очи, които биха накарали всеки спокоен и тих човек да загуби каквото и да било желание да се сражава с такива неприятели. Те говореха за интелигентност, в тях бушуваше огънят на страстта и искреше веселието, но в дълбините им нямаше любов, а само жестокост, дързост, жажда за власт, хитрост и коварство. И все пак тези очи бяха удивително красиви. Миглите им бяха дълги и безупречни, а продължителният, съсредоточен, невъзмутим поглед, отправен към лицето на поклонника, го очароваше, но същевременно и плашеше. Тя беше василиск, от който не можеше да се спаси никой любител на красотата. Нейният нос, устата, зъбите, брадичката, шията и гърдите й бяха съвършени — на двадесет и осем години тя изглеждаше още по-прекрасна, отколкото на осемнадесет. Чудно ли е тогава, че с това очарователно лице и с тази обезобразена фигура тя бе решила не да се крие от хората, а да се показва пред тях само полуизлегната на някоя кушетка?

Не беше лесно да се осъществи това решение. Тя продължаваше да посещава Миланската опера, а понякога я виждаха и в аристократичните салони. Трябваше да я внасят и изнасят на ръце от каретата, и то така, че по никой начин да не се накърни чарът й, да не се развали тоалетът й и да не се изложат на показ недъзите й. Винаги беше придружавана от сестра си, от една прислужница и от един лакей, а при тържествени случаи — от двама лакеи. Само така можеше да постигне своята цел, и въпреки бедността си тя я постигаше. И ето че по-леконравните милански младежи започнаха отново да посещават вилата на семейство Станъп, наобиколили кушетката на Мадлин за не много голямо удоволствие на баща й. Понякога търпението му се изчерпваше, лицето му добиваше тъмночервен оттенък и той избухваше, но Шарлот скоро уталожваше гнева му с някой шедьовър на кулинарното си изкуство и за известно време всичко тръгваше пак по мед и масло.

За украса на своята стая и на самата себе си, както и за свои лични вещи, Мадлин подбираше всевъзможни пищни и екстравагантни предмети. Най-очевидният белег на тази й склонност бяха поръчаните от нея визитни картички. Може някой да си помисли, че в сегашното са състояние тя нямаше голяма нужда от тях, тъй като не можеше да става и дума за сутрешни визити, но тя не беше на това мнение. Картичките й имаха широка златна рамка и три печатни реда:

ЛА СИНЬОРА МАГДАЛИНА

ВИСИ НЕРОНИ,

NATA 29СТАНЪП

Над всичко това се мъдреше лъскава златна коронка, която безспорно имаше много внушителен вид. Как й бе хрумнало да скалъпи такова име, не е лесно да се обясни. Баща й беше кръстен Виси, както други са кръстени Томас, и тя имаше толкова право да носи това име, колкото дъщерята на мистър Джосая Джоунс има право да се нарече мисис Джосая Смит, ако се ожени за мистър Смит. Също толкова, а може би дори още по-неуместна беше златната коронка. Пауло Нерони нямаше никакви родствени връзки даже с италианската аристокрация. Ако се бяха срещнали в Англия, Нерони вероятно щеше да бъде граф, но тяхното запознанство бе станало в Италия и всякакви подобни претенции от негова страна биха били просто смешни. Но една коронка е доста изящно украшение и ако бедната недъгава жена намираше някаква утеха в нея, кой би дръзнал да я упрекне за това?

За мъжа си и за неговото семейство тя не говореше никога, но когато беседваше със своите почитатели, често правеше намеци за брачния си живот и за сегашната си изолираност и сочейки дъщеря си, я наричаше последна издънка на императорите, като подчертаваше с това произхода на Нерони от древната римска фамилия, дала на света най-лошия от цезарите.

„Ла синьора“ не беше лишена от дарби и от известно трудолюбие; тя неуморно пишеше писма и нейните писма си струваха пощенските марки — те бяха пълни с остроумие, игривост, сарказъм, любов, философско и религиозно свободомислие, а понякога, уви, и с непристойни шеги. Темата обаче зависеше изцяло от получателя, а тя беше готова да си кореспондира с всекиго, освен с благовъзпитани млади момичета и с предвзети старици. Освен това пописваше и малко поезия, най-често на италиански, както и романтични новели, най-често на френски. Четеше много и безразборно и владееше няколко живи езика. Такава беше дамата, дошла сега да покорява сърцата на барчестърските мъже.