Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Но мистър Слоуп сигурно би казал, че по такъв един въпрос самият небесен Повелител не му позволява да мълчи.

— Нито му позволява да бъде учтив?

— Той не каза това, татко.

— Повярвай ми, дете, че гласът божи никога няма да поиска от един християнски свещеник да оскърби убежденията или дори предразсъдъците на своите събратя и че религията, както и всяко друго човешко призвание, само може да спечели от такта и от вежливостта. Много съжалявам, но не мога да намеря оправдание за проповедта на мистър Слоуп в катедралата. Но хайде, мила, слагай си шапката и да отидем да се поразходим из нашата любима градина при старопиталището. Откакто си тръгнахме оттам, нито веднъж не съм се решавал да прекрача дори прага й. Но сега мисля, че ще събера смелост да вляза.

Елинор дръпна звънеца и даде цял куп нареждания във връзка с благополучието на скъпоценния си син, когото със свито сърце щеше да изостави за цял час, за да тръгне с баща си на разходка из старопиталището. И за нея, и за него това беше забранена зона от онзи паметен ден, когато те напуснаха стените на своя стар дом.

Изминаха три месеца от управлението на доктор Прауди и в епархията вече бяха извършени промени, които свидетелствуваха най-малкото за един енергичен и деен ум. Така например отсъствуващите свещенослужители получиха писма с някои намеци, които бяха толкова недвусмислени, че не можеха да бъдат пренебрегнати. Благодушният епископ Грантли беше прекалено снизходителен по този въпрос, а архидяконът не бе склонен да се отнася строго с онези, които отсъствуваха под благовидни предлози и проявяваха достатъчна щедрост към своите заместници.

В това отношение един от най-големите грешници в епархията беше доктор Виси Станъп. Няколко години вече той не изпълняваше своите задължения, без да има за това никакви други причини, освен липсата на желание от негова страна. Той беше пребендарий в катедралата, разполагаше с една от най-хубавите къщи, определени за катедралните свещенослужители, и държеше две големи енории — Крабтрий Каноникорум и Стогпингъм. Всъщност не две, а три, защото към Стогпингъм се числеше и енорията Идърдаун. Доктор Станъп беше прекарал дванадесет години в Италия. Поводът за първото му отиване беше едно заболяване от ларингит и въпреки че оттогава този ларингит не му създаваше особени грижи, той се оказа чудесен предлог да прекара всичките тези години в охолно безделие.

Сега го викаха да се върне — наистина без заповеднически тон и грубо принуждение, но така, че не му беше възможно да пренебрегне тази покана. Мистър Слоуп му бе писал по настояване на епископа. На първо място, епископът държеше много на неоценимата помощ на доктор Виси Станъп в епархията; второ, епископът считаше за свой неотложен дълг да се запознае лично с най-видните членове на своя капитул; трето, епископът, загрижен за интересите на доктор Станъп, смяташе за абсолютно необходимо той да се върне, поне временно, в Барчестър; накрая се изтъкваше, че понастоящем висшите църковни сановници се занимават много сериозно с въпроса за отсъствуващите свещенослужители и доктор Станъп не бива да допусне името му да попадне в списъците, които до няколко месеца ще бъдат вероятно предадени в Националния църковен съвет.

Неопределеността на тази последна заплаха беше толкова обезпокоителна, че доктор Станъп реши да прекара летните месеци в своя барчестърски дом. Енорийските му жилища бяха заети от заместващите го младши свещеници, а и толкова дългата липса на практика го бе направила неспособен да изпълнява пастирските си задължения. Но барчестърският му дом го очакваше и той смяташе, че ще може от време на време да прочете някоя и друга проповед в катедралата. Така той пристигна в Барчестър с цялото си семейство, което сега ще представим на читателите.

Главната характерна черта на семейство Станъп беше може би безразличието, но тази липса на чувства бе компенсирана у повечето от тях с такова добродушие, че оставаше незабелязана за хората. Те проявяваха такава услужливост към своите ближни, че ближните им не си даваха сметка колко безразлично им беше щастието и благополучието на околните. Членовете на семейството биха ви посетили, ако сте болен (при условие че болестта ви не е заразна), биха ви донесли портокали, френски романи и последните скандални слухове, а след това биха приели с еднакво равнодушие вестта както за вашата смърт, така и за вашето оздравяване. Помежду си те се отнасяха по същия начин: проявяваха търпение и въздържаност — а понякога, както ще видим, това не беше много лека задача, — но взаимната им любов рядко се изразяваше в нещо повече от това. Наистина удивително е колко много можеше да направи и наистина правеше всеки от тях, за да отрови живота на останалите четирима.