Доктор Грантли се бе противопоставял до края на оставката на мистър Хардинг. Той направи всичко възможно да го разубеди. Смяташе, че мистър Хардинг не трябва изобщо да обръща внимание на бурята от негодувание, избухнала заради осемстотинте фунта, които управителят получаваше от фонда на това благотворително учреждение — даже и сега архидяконът беше склонен да мисли, че поведението на тъста му е било малодушно и недостойно. А това, че бяха съкратили заплатата на управителя, беше за него жалка маневра, предприета от правителството, за да се спаси от нападките на пресата. Доктор Грантли изтъкваше, че правителството няма право да се разпорежда с каквато и да било част от благотворителния фонд на Хайрам и че епископът и неговият капитул са тези, които са упълномощени да определят изплащаните суми. Според него правителството бе постъпило също така незаконно, натрапвайки на старопиталището дванадесет старици — тогава защо не и дванадесет хиляди? Негодуванието му нямаше граници. Изглежда, той забравяше, че правителството нямаше нищо общо с тази работа и съвсем не си присвояваше подобни права. Доктор Грантли беше изпаднал в честото заблуждение да приписва на правителството, което беше без всякаква власт в това отношение, действията на Парламента, който в това отношение беше всевластен.
Но макар и да виждаше, че славата и почестите, свързани с длъжността управител на барчестърското старопиталище, са до голяма степен накърнени от новите разпореждания, че цялото заведение е донякъде осквернено от бюрократичната намеса на вигите, че намаленият доход, старите жени и останалите нововъведения са влошили значително положението, архидяконът все пак беше достатъчно практичен и съвсем не искаше тъстът му, който разполагаше сега само с двеста фунта годишно за задоволяване на всичките си нужди, да се откаже от този пост, колкото и осквернен, недостоен и зависим от контрола на бюрократите да бе станал той.
И така, мистър Хардинг бе решил да се върне в някогашния си дом при старопиталището, радвайки се — защо да крием — като дете на тази перспектива. Намаленият доход не го тревожеше нито за миг. Икономката и стариците не му бяха много по волята, но той се утешаваше, че от това все пак ще имат полза бедните. Не му беше много приятна мисълта, че трябва да приеме връщането си в старопиталището като благоволение от страна на новия епископ, при това може би чрез посредничеството на мистър Слоуп, но архидяконът го успокои, като го увери, че тук не може да става дума за никакво благоволение. Назначението на стария управител щеше да се възприеме от всички като напълно естествено. Ето защо мистър Хардинг не се поколеба да заяви на дъщеря си, че въпросът за неговото завръщане в стария му дом може да се смята за решен.
— И ти няма да си принуден да молиш за това, татко?
— Разбира се, че не, мила. Нямам никакво основание да искам услуга от епископа, когото всъщност едва познавам. Нито пък бих помолил за нещо, което да зависи малко или много от мистър Слоуп. Не! — добави той с необичайна за него разпаленост. — Ще бъда без съмнение много щастлив да се върна в старопиталището, но никога не бих го направил, ако се наложи да се обърна за това към мистър Слоуп.
Това малко гневно избухване на баща й беше в разрез с настроението на Елинор. Мистър Слоуп не бе успял да й стане симпатичен, но тя бе повярвала, че той изпитва дълбоко уважение към баща й, затова реши да положи всички усилия, за да подобри отношенията между тях.
— Татко — каза тя, — мисля, че ти се заблуждаваш малко по отношение на мистър Слоуп.
— Така ли? — спокойно попита той.
— Мисля, че да, татко. Струва ми се, че той не е имал намерение да прояви лично неуважение към теб с тази проповед, която разсърди толкова много архидякона и декана!
— Никога не съм го подозирал в това, мила моя. Искам да се надявам, че изобщо не съм си задавал въпроса дали е имал такова намерение. Този въпрос не заслужава никакво внимание, а най-малко вниманието на капитула. Страхувам се обаче, че той съзнателно прояви неуважение към установения ритуал на нашето богослужение, изграден в съответствие с каноните на англиканската църква.
— Но дали той не е смятал за свой дълг да изрази открито несъгласието си с това, на което ти, деканът, а и всички ние така много държим тук?
— Едва ли дългът на един млад свещеник би могъл да се състои в отправянето на груби нападки срещу религиозните убеждения на по-старшите му събратя. Той би трябвало да премълчи — ако не от великодушие и скромност, то поне от най-обикновено чувство за приличие.
Читать дальше