Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Маниерите и облеклото му бяха не по-малко забележителни. У него нямаше и следа от характерната за англичаните mauvaise honte 31. Не се нуждаеше от официално представяне, за да прояви любезност към някого. Заговаряше непознати, не само мъже, но и жени, без всякакви формалности и никой не го упрекваше за това. Облеклото му не може да бъде описано, защото постоянно се менеше, но то беше много различно както по цвят, така и по кройка, от облеклото на хората, в чийто кръг се движеше.

Много обичаше да се обяснява в любов на дамите и го правеше без всякакви скрупули, тъй като и през ум не му минаваше, че в това може да има нещо лошо. Той самият нямаше сърце и чисто и просто не знаеше, че човечеството страда от подобен недъг. Не беше мислил много по този въпрос, но ако го бяха запитали, щеше да каже, че да се разбие сърцето на една жена, ще рече тя да бъде компрометирана. Затова той твърдо се придържаше към принципа никога да не ухажва дадено момиче, ако сметне, че сред присъствуващите има човек, за когото тя би могла да се омъжи. Така неговата доброжелателност често пречеше на развлеченията му, но това беше единствената задръжка, която го спираше да не се обяснява в любов на всяко харесало му се момиче.

И все пак Бърти Станъп, както обикновено го наричаха, беше всеобщ любимец — на мъже и жени, на италианци и англичани. Неговият кръг от познати беше твърде голям и включваше хора от всякакъв род. Той не изпитваше уважение към титлите и не се отнасяше с нетърпимост към по-нисшите съсловия. Беше живял като равен с равен в обществото на английски перове, германски бакали и римски прелати. Всички хора му се струваха почти еднакви. Той беше над или по-скоро под всякакви предразсъдъци. Никаква добродетел не можеше да го плени и никакъв порок не беше в състояние да го възмути. Изисканото държане му бе присъщо и затова той беше като у дома си в най-висшите кръгове на обществото, но не се чувствуваше чужд и сред най-нисшите му слоеве. Бърти бе лишен от принципи, той не уважаваше нито себе си, пито другите и нямаше друго желание, освен да бъде търтей и да получава даром необходимото му количество мед. Може би няма да сбъркаме, ако предречем, че на стари години той едва ли ще разполага с достатъчно мед.

Такова беше семейство Станъп, озовало се сега сред барчестърското духовенство. Едва ли е възможно да си представим по-странен съюз. И това не бяха някакви случайно попаднали, никому неизвестни чужденци. В такъв случай не би могло да става и дума за присъединяване на новодошлите нито към праудистите, нито към грантлиистите. Но нещата стояха съвсем иначе. В Барчестър всички познаваха семейство Станъп по име и барчестърци бяха готови да ги посрещнат с отворени обятия. Докторът беше един от барчестърските пребендарии, един от местните свещеници, един от стълбовете на епархията; нещо повече — и двата враждуващи лагера виждаха в негово лице сигурен съюзник.

И той, и жена му имаха за братя перове с либерални възгледи, тоест съмишленици на новия епископ. Това обстоятелство беше достатъчно, за да накара мистър Слоуп да изпитва голяма надежда, че доктор Станъп ще се нареди на негова страна, преди другата партия да се е опитала да го завербува. От друга страна, преди много, много години, когато преподобният Виси Станъп се трудеше още на духовната нива, престарелият днес декан му бе помогнал да получи чудесна енория, а в още по-далечното минало младите студенти Станъп и Грантли се бяха веселили заедно в Оксфорд. Затова доктор Грантли не се съмняваше, че новопристигналият ще се нареди под неговите знамена.

Но никой от тях не можеше дори да подозира от колко разнородни съставки беше образувано семейство Станъп днес.

При първото си пристигане в Барчестър епископът и неговата съпруга останаха само три-четири дни в града. Негово преосвещенство, както видяхме, се възкачи на своя трон, но величавото достолепие, което искаше да си придаде в този час, бе до голяма степен нарушено от дръзката проповед на неговия капелан. Той просто не смееше да погледне своите свещеници в лицето и да потвърди със строгостта на изражението си, че довереният му слуга действително говори от негово име; не смееше и да предаде мистър Слоуп, като покаже на всички заобикалящи го, че няма нищо общо с тази проповед и че е дори възмутен от нея.

Затова той благослови доста несръчно богомолците и недоволен от себе си, се оттегли в двореца, като се чудеше какво да каже на капелана по този въпрос. Но колебанията му не продължиха дълго. Едва бе свалил мантията си, когато в кабинета му влезе тази, която споделяше с него всички трудности, и още преди да е седнала, възкликна: