Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Но нима на членовете на факултета никога не бива да се дават енории?

— Не, може, но ако са сгодени. Никога не бих дала една енория на млад човек, ако той не е женен или най-малкото сгоден. Ето какво стана с мистър Еърбин. Цялата отговорност сега пада върху тебе.

— В момента в цял Оксфорд няма свещеник, който да е заслужил по-голямо уважение заради своята висока нравственост и безупречно поведение.

— О, в Оксфорд! — възрази жена му с презрителна усмивка. — Никой не знае какви неща стават в действителност в Оксфорд. Един много уважаван в Оксфорд човек може да се окаже цял позор за своята енория и откровено казано, според мен мистър Еърбин е точно такъв човек.

Архидяконът изстена дълбоко, но не отговори нищо.

— Трябва наистина да поговориш с него, архидяконе. Помисли само какво ще кажат мистър и мис Торн, ако научат, че техният енорийски свещеник прекарва цялото си време в краката на тази жена.

Архидяконът изстена повторно. Той беше смел човек и знаеше как да смъмри младите свещеници от епархията, когато това беше наложително. Но в мистър Еърбин имаше нещо, което му подсказваше, че няма да постигне нищо добро, ако го смъмри.

— Можеш да го посъветваш да си намери съпруга и той ще се досети какво искаш да кажеш — заяви мисис Грантли.

Архидяконът само изстена още веднъж. Ето мистър Слоуп — той скоро щеше да стане декан; готвеше се да се жени; щеше да се радва на всеобща почит и богатство, на великолепен дом и разкошна карета; щеше да бъде приет като свой от каймака на барчестърското клерикално общество! А неговият собствен избраник, в когото се кълнеше, правоверна издънка на правоверната църква, щеше да си остане беден енорийски свещеник, при това с доста съмнителна репутация! Нямаше нищо против да посъветва мистър Еърбин да се ожени, но как в такъв случай би издържал жена си?

Ето как се развиваха работите в плъмстедската гостна, когато задушевната беседа на двамата съпрузи бе прекъсната от бърз тропот на колела и конски копита по парадната алея. Посетителите в собствени карети обикновено се приближават към входа почтително бавно, а този шум говореше по-скоро за пристигането на един или повече гости, които бързат да стигнат до къщата и нямат намерение да си тръгнат веднага. Най-често така пристигат хора, които са поканени за цяла седмица и закъсняват за първата вечеря. Или нотариус, натоварен да съобщи за смъртта на някой чичо, или син, горд със свежите лаври, пожънати на университетските изпити. Никой не би се приближил по този начин към външната врата на един провинциален дом, ако не е напълно уверен, че ще го посрещнат с отворени обятия.

— Кой ли е? — каза мисис Грантли, хвърляйки поглед към съпруга си.

— Кой наистина би могъл да бъде? — сподели изненадата й архидяконът. Той стана и отвори вратата към вестибюла. — Но това е баща ти!

Наистина беше мистър Хардинг, и то сам. Той пристигна от Барчестър в наемна карета с чифт коне, когато вече се мръкваше, и явно носеше важни новини. Обикновено неговите посещения минаваха много тихо; рядко идваше без предизвестие и винаги използуваше една и съща доста скромна и стара зелена двуколка с един кон, който се довличаше почти без шум до входната врата.

— Боже господи, управителю, вие ли сте? — каза архидяконът, като в изненадата си забрави събитията от последните няколко години. — Хайде влизайте! Надявам се, нищо лошо не се е случило?

— Много се радваме на твоето пристигане, татко — рече дъщеря му. — Отивам веднага да приготвя стаята ти.

— Не съм управител, архидяконе — каза мистър Хардинг. — Мистър Куивърфул е управител.

— Зная, зная — отговори раздразнен архидяконът. — Просто за момент ми изскочи от главата. Какво има?

— Остани за малко, Сюзан — помоли мистър Хардинг. — Имам нещо да ви кажа.

— След пет минути е звънецът за вечеря — отвърна мисис Грантли.

— Така ли? — каза мистър Хардинг. — Тогава по-добре да почакам.

Той носеше важни новини и искаше да ги сподели, но знаеше, че те ще предизвикат продължително обсъждане. Бе литнал за Плъмстед с цялата бързина, на която бяха способни двата коня, но сега, след като беше вече тук, нямаше нищо против да се възползува от паузата, която му предлагаше вечерята.

— Ако имате да ни казвате нещо важно — намеси се архидяконът, — нека го чуем веднага. Елинор ли се жени?

— Съвсем не! — отвърна с откровено неудоволствие баща й.

— Или Слоуп е станал декан?

— Не, не е станал, но…

— Но какво? — нетърпеливи попита архидяконът.