Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Хайде, хайде, мистър Слоуп, не бъдете толкова стеснителен — не го оставяше на мира синьората. — Ние всички знаем, че сте й направили предложение в Улаторн. Разкажете ни как тя даде израз на своето съгласие. С просто „да“ или с двойно „не, не“, равносилно на положителен отговор? Или пък с красноречиво мълчание? А може би ви е казала направо и без заобикалки, както подобава на една вдовица: „Давам ви дума, господине, че ще стана мисис Слоуп веднага щом пожелаете това!“

Едва ли мистър Слоуп бе преживявал някога подобно унижение. От едната му страна седеше и се смееше беззвучно мистър Торн. От другата стоеше старият му неприятел мистър Еърбин, който не сваляше поглед от него. Около вратата между двете гостни се бяха струпали няколко души — между които Шарлот Станъп и преподобните господа Грей и Грийн, — които бяха станали свидетели на неговия позор. Той разбираше, че трябва да впрегне цялата си духовитост, за да обърне шегите на синьората против самата нея. Съзнаваше, че трябва на всяка цена да направи това, но нито една подходяща дума не му идваше наум. „Тъй размисълът прави ни пъзливци“. 136Той отново почувствува пръстите на Елинор върху бузата си, но кой можеше да е видял тази плесница? Кой можеше да е разказал за случилото се на тази вещица, която с такова удоволствие издевателствуваше над него? Той стоеше, червен като цирей и ням като риба, озъбен в старанието си да наподоби усмивка, жалък и нещастен.

Но синьората не изпитваше никаква жалост, милосърдието й бе напълно непознато. В момента нейната цел беше да срине мистър Слоуп и тя нямаше намерение да спира по средата тъкмо сега, когато той беше изцяло в ръцете й.

— Е, мистър Слоуп, защо мълчите? Нима тя е била толкова глупава да ви откаже? Едва ли би могла да разчита на епископ. Но мисля, че разбирам всичко, мистър Слоуп. Вдовиците са пословично предпазливи. Трябваше да я оставите на мира, докато не сложите новата шапка на главата си и не бъдете в състояние да й покажете ключа от резиденцията на декана.

— Синьора — проговори най-после мистър Слоуп, като се стараеше да вложи в думите си нотка на сдържан упрек, — вие си позволявате да говорите за свети неща с крайно неуместен тон.

— Свети неща! Какви свети неща? Да не би шапката на декана да е толкова свята!

— Аз нямам такива стремежи, каквито ми приписвате. Може би ще е най-добре да изоставите тази тема.

— С най-голямо удоволствие, мистър Слоуп, само още една дума. Идете отново при нея, този път с писмото на министър-председателя в джоба. Залагам шала си срещу вашата бъдеща шапка, че този път няма да ви откаже.

— Трябва да ви кажа, синьора, че според мен вие си позволявате да говорите за тази дама с абсолютно недопустим тон.

— И още един съвет, мистър Слоуп, един последен съвет. — И тя запя:

И като отметна глава на възглавницата, синьората весело се изсмя. Твърде малко я тревожеше мисълта, че присъствуващите много лесно биха могли да си представят цялата история на първата любов в живота на мистър Слоуп. Беше й все едно дали някои от тях щяха да се досетят, че именно тя е била първият обект на обожание от страна на мистър Слоуп. Мистър Слоуп й бе омръзнал и искаше да се отърве от него; бе я разсърдил и тя реши да му отмъсти.

Мистър Слоуп сам не разбра как успя да се измъкне от гостната. В края на краищата му се удаде (вероятно не без чужда помощ) да грабне шапката си и да излезе на чист въздух. Най-после се бе излекувал от любовта си към синьората! Отсега нататък той не мислеше за нея като за ангел с лазурни крила. Напомняше му повече за огъня и сярата и въпреки че продължаваше да я смята за дух, той я прогони веднъж завинаги от небесата и й намери място сред князете на преизподнята. А когато му се случваше (и това не беше много рядко) да сравнява мислено двете жени, на които се бе обяснил в любов в Барчестър, първото място неговата омраза присъждаше обикновено на синьората.

В течение на цялата следваща седмица Барчестър беше в неведение относно избора на бъдещия декан. В неделя сутринта безспорен фаворит беше мистър Слоуп, но той не се появи в катедралата и залаганията в негова полза спаднаха доста. В понеделник епископът го смъмри в присъствието на прислугата и никой вече не го слагаше в сметките, но във вторник той получи писмо в официален плик със забележка „лично“ и възвърна славата си на всеобщ фаворит. В сряда се пусна слух, че е болен, което не предвещаваше нищо добро, но в четвъртък сутринта той се отправи към гарата с много бодър вид и когато стана ясно, че е взел билет първа класа до Лондон, всички съмнения се разсеяха.