Не можем да я оправдаем напълно и все пак твърдим, че тя е истинска лейди, не обича да кокетничи и няма никаква склонност да се бие. Разбира се, би било много, много по-добре, ако не беше ударила плесница на мистър Слоуп. Тази постъпка беше под нейното достойнство. Ако Елинор бе израснала в Белгрейвия 120, ако я бе възпитавал ментор, по-строг от нейния любещ баща, ако бе живяла по-дълго под мъжка власт, може би нямаше да извърши такава сериозна простъпка. Но предизвикателството беше твърде голямо за нея и тя не можа да устои на изкушението веднага да върне нанесената й обида. Имаше много силно развито чувство за независимост, твърде опасно за една млада жена, но то беше подклаждано от особеностите на нейното положение. А и физиономията на мистър Слоуп, още по-червена от друг път поради изпитото вино, украсена от сладникава гримаса на престорено благоговение и нежност, сякаш си просеше точно такова възмездие. Освен това Елинор инстинктивно схващаше, че човекът до нея може да разбере само този вид порицание. За него ударът на малката й ръка бе не по-малко оскърбителен, отколкото за някой друг — мъжката плесница. Гордостта му беше засегната жестоко. Почувствува се унизен и в яростта си за малко не й отвърна със същото. Самата болка му беше крайно неприятна, но особено го дразнеше съзнанието, че са се отнесли с такова подчертано пренебрежение към свещеническия му сан.
Има такива мъже — мъже, които не понасят никакво посегателство върху тяхното самоуважение, дори от страна на някоя жена; мъже, за които собственото им тяло е такъв свещен храм, че всяка шега по техен адрес им се струва кощунство и във всеки непочтителен допир виждат светотатство. Мистър Слоуп беше един от тези мъже; ето защо за него едва ли имаше по-осезателно порицание от плесницата, която получи от Елинор.
И все пак тя не биваше да вдига ръка срещу капелана. Женските ръце, толкова меки, толкова нежни, толкова изящни при всяко движение — тези ръце, тъй ласкави при докосване и тъй възхитителни на вид, не са създадени да удрят мъжките лица. Едва направила това, Елинор съобрази, че е нарушила всяко приличие, и би дала какво ли не, за да върне плесницата назад. Тя изпита такова дълбоко съжаление, че в първия момент едва не го помоли за прошка. Но следващият й порив беше да избяга, което всъщност и направи.
— Никога, никога вече няма да говоря с вас! — извика тя, задъхана от овладелите я чувства и рязкото движение, обърна се и изтича бързо назад към къщата.
Но как да възпея божествения гняв на мистър Слоун? Как да призова трагическата муза, за да опиша яростта, бушуваща в святата гръд на епископския капелан? Такова начинание не е по силите на нашите лишени от патос романи. Художникът е хвърлил було върху лицето на Агамемнон, когато е трябвало да изобрази скръбта на бащата, узнал, че дъщеря му е обречена на преждевременна смърт. Разгневеният бог, решил да накаже разбунтувалите се ветрове, се въздържа от празни заплахи. Няма да направим дори опит да опишем какъв ураган бушуваше в гърдите на мистър Слоуп, когато се закле да отмъсти на унижилата го жена, нито да изобразяваме дълбоките му душевни терзания.
Той обаче остана сам на алеята и трябва да намерим начин да го измъкнем оттам. Нямаше голямо желание да тръгне веднага. Бузата му още пламтеше от допира с пръстите на Елинор и му се струваше, че всеки, който го погледне, веднага ще отгатне случилото се. Продължаваше да стои, а лицето му почервеняваше все повече и повече от гняв. Стоеше неподвижно и се чудеше какво да прави, въртеше застрашително очите си, прехвърляше наум всички мъки и наказания на пъкъла и мислеше как да използува цялата сила на обичайното си красноречие, за да предаде своята неприятелка в ръцете на подземните богове. Копнееше да метне върху нея мълнията на своята проповед. Това беше изпитаното му средство за разправа с простосмъртните грешници. Ако можеше в същата тази минута да се качи на амвона и да изобличи Елинор, така както само той умееше и обичаше да изобличава, изтерзаната му душа щеше да получи голямо облекчение.
Но как да проповядва пред лавровите храсти на мистър Торн? Как изобщо да проповядва сред този панаир на суетата, в какъвто се бе превърнал Улаторн? И той започна да се изпълва с праведно негодувание към безобразията, на които бе станал свидетел. Заслужено бе наказан за това, че със своето присъствие е поощрил тези суетни съблазни. Възбуденото общество, трапезното веселие, смехът на младите и чревоугодието на по-старите му се виждаха в този момент непростителни. Какво си бе докарал на главата, като встъпи в тези езически шатри? Той бе седял с идолопоклонници пред олтара на Ваал и бе постигнат от сурово наказание. После си спомни за синьора Нерони и душата му се изпълни със скръб. Изведнъж се усъмни, при това с пълно основание, че е лош и грешен човек, но това не го тласна по правия път; сърцето му бе недостъпно за всяко милосърдие. Копнееше да отхвърли унижението, да се възправи изпод хомота, да се извиси до могъщество и власт, за да може да се появи на страшния амвон и да се обърне към света с прочувствена проповед против мисис Болд.
Читать дальше