Антъни Тролъп - Барчестърски кули

В този момент тя видя недалеч от себе си Шарлот Станъп, която бързаше нанякъде през поляната. Елинор държеше носната си кърпичка в ръка и като я притисна до лицето си, за да скрие издайническите сълзи, изтича към своята приятелка.

— О, Шарлот! — каза тя задъхана. — Толкова се радвам, че ви намерих.

— Радвате се, че сте ме намерили ли? — разсмя се Шарлот. — Каква шега! Та ние с Бърти ви търсим навсякъде. Той се кълне, че сте изчезнали някъде с мистър Слоуп, и е готов едва ли не да се обеси.

— О, Шарлот, не говорете така! — каза мисис Болд.

— Но какво става с вас, дете мое? — попита мис Станъп, почувствувала, че ръката на Елинор трепери върху лакътя й, а в гласа й напират сълзи. — Боже господи! От какво сте толкова разстроена? Какво мога да направя за вас?

Вместо отговор Елинор конвулсивно изхлипа. Тя беше развълнувана и както е прието да се казва в такива случаи, не можеше да дойде на себе си.

— Минете насам, мисис Болд, тук никой няма да ни види. Какво ви е развълнувало така? С какво бих могла да ви помогна? Може ли Бърти да направи нещо?

— О, не, не, не, не! — извика Елинор. — Няма нужда от нищо. Само този ужасен човек…

— Кой ужасен човек? — попита Шарлот.

В живота на всеки мъж и на всяка жена има моменти, когато те чувствуват насъщна потребност да се доверят някому, когато сдържаността означава тягостна решителност и предполага не по-малко тягостно недоверие към събеседника. И от двата пола има хора, които не са способни на откровеност и при никакви обстоятелства не се поддават на изкушението да разкрият тайната си, но по правило тези хора са скучни, прикрити, безстрастни натури — „мрачни гномове, обитаващи студените тъмни недра“. Елинор нямаше нищо общо с гномовете, затова реши да разкаже на Шарлот Станъп всичко случило се между нея и мистър Слоуп.

— Този ужасен човек, този мистър Слоуп… — започна тя. — Не видяхте ли, че като излязох от залата, той тръгна по петите ми?

— Разбира се, че видях. И много се огорчих. Но какво можех да направя? Знаех, че това ще ви бъде неприятно. Но защо вие с Бърти не го осуетихте?

— Грешката не е нито негова, нито моя. Нали знаете, че никак не ми се искаше да пътувам в една карета с този човек.

— Много съжалявам, ако това е станало причина…

— Не знам коя е причината! — извика Елинор, чиито сълзи отново напираха. — Но вината не е в мен.

— Но какво е направил, мила?

— Той е един отвратителен, гнусен лицемер! Би трябвало да разкажа всичко на епископа.

— Повярвайте ми, ако искате да го накажете, най-добре е да съобщите на мисис Прауди. Но какво все пак е направил, мисис Болд?

— Пфу! — извика Елинор.

— Вярно е, че той не е много приятен — каза Шарлот Станъп.

— Приятен ли? Той е най-отвратителният, най-мазен, най-противен човек, когото съм виждала. Какво право има да постъпва така с мен? Та аз не съм му давала никога основание за това… винаги съм го ненавиждала, макар че се застъпвах за него, когато го нападаха.

— Тъкмо там е работата, мила. Той е разбрал това и си е въобразил, че сте влюбена в него.

Тези думи засегнаха дълбоко Елинор. Точно това повтаряха вече от един месец всичките й приятели и те се бяха оказали прави! Елинор реши твърдо никога вече да не се застъпва за някой мъж. Нека бездушният и злобен свят говори каквото си иска — тя няма вече да се опитва да оправя неправдите.

— Но какво всъщност направи той, мила? — попита Шарлот, която изпитваше истински интерес към случилото се.

— Той… той… той…

— Е, хайде, едва ли е било чак толкова ужасно! Та той не беше пиян.

— Разбира се, че беше — отвърна Елинор. — Сигурна съм, че е бил пиян.

— Трябва да си призная, че не забелязах това. Но какво стана, скъпа моя?

— Просто ми е неудобно да ви кажа. Говореше невероятни безобразия: за религията, за небето, за любовта… Толкова е противен!

— Не е трудно да си представя какви ги е наговорил. И после?

— После… после ме сграбчи.

— Сграбчи ли?

— Да… Успя да се доближи някак си до мен и ме хвана…

— През кръста ли?

— Да — каза Елинор, отвратена.

— И тогава?

— Тогава аз се изскубнах и му зашлевих плесница, затичах се по алеята и срещнах вас.

— Ха-ха-ха! — Шарлот Станъп от все сърце се разсмя на тази развръзка на трагедията. Мисълта, че мистър. Слоуп е получил плесница, й достави голямо удоволствие. Не можеше да разбере защо нейната приятелка беше толкова натъжена от този край на техния разговор. Според нея нещата се бяха развили много благоприятно за Елинор и нейните приятели можеха само да я похвалят за това. А всички насмешки и подигравки оставаха за мистър Слоуп. Занапред, щом го видеха с някоя вдовица, приятелите му щяха да го питат дали не го сърби бузата и да го предупреждават, че красивото само се гледа, но не се пипа.