Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Тя се разхождаше из алеята, а по бузите й от време на време се стичаше по някоя неканена сълза и докато вдигаше ръка да я избърше, гневно тропваше с крак при мисълта, че бе станала жертва на такава неправда.

Когато забеляза мистър Еърбин, той беше вече съвсем близо до нея, ето защо тя рязко се обърна и тръгна обратно по алеята, стараейки се да изтрие предателските следи от сълзите. Но усилията й бяха ненужни, тъй като мистър Еърбин беше в такова състояние на духа, че едва ли можеше да забележи подобни дреболии. Той тръгна след нея и я настигна в самия край на алеята.

Не бе мислил предварително как да се обърне към Елинор и какво да й каже. Чувствуваше само, че едно скарване с нея би го обрекло на мъки и че би било истинско щастие, ако му разреши да я обича. И все пак не искаше да се унижи и да й поиска прошка. Не й беше направил нищо лошо — не я беше нито оклеветил, нито оскърбил, както твърдеше тя. Не можеше да си признае грехове, които не беше извършил. Можеше само да забрави случилото се и да я попита какви надежди би могъл да храни в бъдеще.

— Надявам се, че няма да се разделим като неприятели! — каза той.

— Аз не изпитвам никаква враждебност към вас — отвърна Елинор. — Старая се да избягвам подобно чувство. Но би било неискрено, ако кажа, че след всичко станало може да съществува истинско приятелство между нас. Хората не избират приятелите си сред онези, към които изпитват презрение.

— Значи ли това, че ме презирате?

— Бие презирате мен, в противен случай не бихте говорили по този начин. Излъгала съм се, жестоко съм се излъгала. Вярвах, че имате по-добро мнение за мен, вярвах, че ме уважавате.

— Че имам по-добро мнение за вас и че ви уважавам? За да се оправдая пред вас, аз трябва да прибягна до по-силни изрази. — Той спря за момент и Елинор с разтуптяно сърце очакваше какво ще каже по-нататък. — Уважавал съм ви и ви уважавам така, както не съм уважавал нито една жена на света. По-добро мнение! Не съм имал по-добро мнение за никое човешко същество. Да ви клеветя? Да ви оскърбявам? Съзнателно да ви причинявам болка? Мога само да мечтая за правото да ви защищавам от клевети, оскърбления и обиди! Да ви клеветя! Господи! Може би така щеше да бъде по-добре. По-добре, отколкото да ви обожавам — греховно и напразно.

Той млъкна, ала продължаваше да върви до нея, скръстил ръце на гърба, вперил поглед в тревата под краката си, смутен и объркан. Елинор също вървеше мълчаливо, твърдо решена да не му се притече на помощ.

— О боже! — каза най-после той, говорейки повече на себе си, отколкото на нея. — Тези плъмстедски алеи са много приятни, когато на сърцето ти е леко, но иначе скучните мъртви камъни на Оксфорд са сякаш за предпочитане, както и тези на моята енория. Мисис Болд, започвам да мисля, че направих грешка, като дойдох тук. Едно католическо кюре би било пощадено от всичко това. Отче небесни, защо не си дал и на нас подобна заповед?

— Нима не ви е дадена, мистър Еърбин?

— О, да, разбира се. „Не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия.“ Но какво значи изкушение? Нима това е изкушение?

Бедният мистър Еърбин! Все не намираше думи за своята дълбока, искрена любов. Не можеше да си наложи да я изрази с прости и ясни слова, които биха изисквали съответен отговор. Не знаеше как да каже на крачещата до него жена: „Щом не обичате онзи човек, щом няма да бъдете негова съпруга, можете ли да обикнете мен, искате ли да станете моя съпруга?“ Това бяха думите, които напираха в сърцето му, но неговите дълбоки въздишки не му помагаха да ги произнесе на глас. Би дал всичко, за да може да зададе този толкова прост въпрос, но въпреки цялата си находчивост на амвона и на ораторската трибуна този път той не успяваше да намери думи, способни да изразят това тъй естествено желание.

И все пак Елинор го разбра така добре, сякаш бе излял страстта си с изящното красноречие на опитния Лотарио 103. С вродената си женска проницателност тя следваше всяка извивка на мисълта му, докато говореше за плъмстедските алеи и оксфордските камъни, докато въздишаше за неуязвимостта на католическите кюрета и намекваше за гибелността на съблазните. Елинор разбираше, че всичко това означава любов. Тя знаеше, че човекът до нея, този съвършен богослов, този опитен оратор, този изтъкнат войнствен полемист, полагаше напразни усилия да й каже, че неговото сърце вече не му принадлежи.

Тя разбираше това и то й доставяше известна радост, но въпреки всичко не искаше да му се притече на помощ. Той я бе обидил дълбоко, бе се отнесъл недостойно с нея — още повече че както изглежда, я обичаше, и Елинор не можеше да се откаже от мисълта за отмъщение. Не си задаваше въпроса дали някога ще бъде готова да отвърне на неговата любов. Дори не си признаваше, че тази любов я радва. В момента тя оставяше сърцето й безразлично — само задоволяваше нейната гордост и ласкаеше суетността й. Мистър Еърбин бе дръзнал да свърже нейното име с това на мистър Слоуп и сега тя намираше утеха в мисълта, че той с готовност би го свързал със своето собствено. И Елинор продължи да върви до него; тя вдъхваше с наслада тамяна, но не даваше нищо в отплата.