Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Отговорете ми — каза мистър Еърбин, като спря внезапно и се обърна с лице към своята спътница. — Отговорете ми само на един въпрос: нали не обичате мистър Слоуп? И нямате намерение да се омъжвате за него?

Мистър Еърбин не бе избрал правилния път, за да завоюва сърцето на жена като Елинор Болд. Точно когато гневът й бе започнал да изчезва, смекчен от неподправената топлота на неговата неизказана любов, той отново наля масло в огъня с това толкова глупаво повторение на първоначалния си грях. Ако можеше да си даде сметка за последиците, никога не би произнесъл името на мистър Слоуп в присъствието на Елинор Болд, преди да се свърже навеки с нея. Тогава и само тогава той би могъл да говори с превъзходство за мистър Слоуп.

— Няма да отговоря на подобен въпрос — каза тя. — Нещо повече: трябва да ви кажа, че нищо не може да оправдае това, че ми го задавате. Довиждане!

Тя гордо се отдалечи, влезе в гостната през стъклената врата и се присъедини към баща си и сестра си, които я очакваха в столовата. Половин час по-късно беше вече в каретата и напусна Плъмстед, без да се види още веднъж с мистър Еърбин.

Той броди дълго и печално под мрачните дървета, които засенчваха черковния двор. Търсейки усамотение, напусна градината на архидякона и заскита бавно между зелените могили, под които почиваха толкова много влюбени момци и забравени днес красавици. Последните думи на Елинор звучаха като погребален звън в ушите му. Не бе в състояние да разбере, че тя може да му е сърдита, че може най-безжалостно да го измъчва и въпреки това да го обича. Не бе в състояние да си отговори дали мистър Слоуп е наистина предпочитан съперник, или не. Ако не, защо тогава не пожела да отговори на неговия въпрос?

Горкият мистър Еърбин! Невеж, неграмотен, груб човек, който за четиридесет години бе научил толкова малко за потайностите на женското сърце!

Така завърши този приятен месец в Плъмстед. Той беше много приятен, докато всички присъствуващи запазваха добрите отношения помежду си. Мисис Грантли почувствува, че домът й отдавна не е бил толкова весел и приветлив; архидяконът също забеляза това, но си го обясни единствено със своето умение да посреща гости. Три-четири дни след заминаването на Елинор мистър Хардинг също се завърна в града, а мистър Еърбин отиде за една седмица в Оксфорд преди окончателното си установяване в Св. Юълд. Беше му възложено да разкаже подробно на доктор Гуин за безобразията в епископския дворец и за надвисналата над старопиталището опасност въпреки уверенията, които съдържаше злополучното писмо на мистър Слоуп.

По пътя за Барчестър Елинор нямаше възможност да мисли много за мистър Еърбин. Не можеше да съсредоточи вниманието си върху прегрешенията и любовта му поради необходимостта да води разговор със сестра си и да поддържа външното впечатление, че се разделят в най-добри отношения. Когато каретата спря пред дома й и тя се наведе да целуне на сбогуване сестра си и племенничките си, към тях се втурна Мери Болд с думите:

— О, Елинор, чу ли? О, мисис Грантли, чухте ли какво се е случило? Горкичкият декан!

— Боже мой! — каза мисис Грантли. — Но какво… какво всъщност е станало?

— Тази сутрин в девет часа е получил удар и оттогава не е проговорил. Боя се, че може вече да не е между нас.

Деканът беше близък приятел на мисис Грантли и тази вест я разстрои много. Елинор не го познаваше толкова добре, но имаше доста впечатления от неговата личност и от държането му, затова новината я развълнува и огорчи.

— Отивам веднага у тях — каза мисис Грантли. — Архидяконът сигурно е вече там. Ако има някакви новини, Томас ще дойде да ти ги съобщи, преди да се завърне в Плъмстед.

И каретата потегли, оставяйки Елинор и сина й с Мери Болд.

Мисис Грантли се оказа права. Архидяконът наистина беше у декана. Тази сутрин той бе пристигнал сам в Барчестър, защото не желаеше да натрапва компанията си на Елинор, и веднага научи за удара, сполетял стария човек. Както вече споменахме, домът на декана бе свързан с катедралата посредством библиотека или читалня, която обикновено наричаха „епископска“, понеже я бе построил един от епископите на Барчестър. Тя се намираше непосредствено над сводестата галерия и по една стълба можеше да се слезе направо в катедралната ризница. Тъй като имаше пряка връзка и с дома на декана, той минаваше обикновено през нея, за да отиде в катедралата. Трудно е да се каже кой имаше право да я използува, но барчестърските жители бяха убедени, че библиотеката е собственост на декана, а барчестърското духовенство — че принадлежи на катедралата.