Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Тази сутрин там се бе събрал почти целият катедрален клир заедно с някои други, неспадащи към него свещеници, а над всички се издигаше както обикновено властната фигура на архидякона. Той бе чул за удара на декана още преди да стигне до градския мост, и се бе отправил веднага към библиотеката — това любимо място за среща на барчестърското духовенство. Бе пристигнал тук в единадесет часа и оттогава не бе излизал. От време на време от вратата, водеща към дома на декана, се появяваше извиканият за случая лекар, съобщаваше накратко последните новини за състоянието на болния и отново се връщаше при него. Имаше, изглежда, твърде малко надежда, че старецът ще може да се съвземе, а за пълно оздравяване не можеше да става и дума. Единственият въпрос беше дали ще умре, без да дойде в съзнание, поразен от първия тежък удар, или с помощта на лекарското изкуство съзнанието му ще бъде върнато дотолкова, че да може да разбере състоянието си и да възнесе последна молитва към своя Творец, преди да застане пред неговия престол.

От Лондон бе извикан сър Омикрон Пи. Този велик човек бе доказал необикновеното си умение да поддържа пулса на живота в старческата гръд на покойния епископ Грантли и можеше да се очаква, че ще направи същото и за декана. Междувременно доктор Филгрейв и мистър Риърчайлд правеха всичко по своите сили, а клетата мис Трефойл седеше до възглавницата на баща си и като всички дъщери в подобни случаи, копнееше да й се разреши да даде някакъв израз на своята любов — макар и само да стопли с ръцете си изстиващите му крака или да прислужва на тези важни доктори — каквото и да е, стига само да бъде полезна по някакъв начин в този тежък час.

От събралите се в библиотеката духовници само на архидякона бе разрешено да влезе за малко в стаята на болния. Той се промъкна на пръсти, каза с приглушен глас няколко утешителни думи на убитата от скръб дъщеря, хвърли опечален, но остър поглед към разкривеното лице на стария си приятел, сякаш си казваше: „Така ще стане някой ден и с мен“, и след като размени две-три лишени от смисъл думи с лекарите, се върна със скърцащи стъпки обратно в библиотеката.

— Страхувам се, че няма вече да дойде на себе си — каза архидяконът, затваряйки безшумно вратата, като че ли умиращият, лишен от съзнание и от всичките си сетива, би могъл да долови в отдалечената си стая лекото щракване на бравата.

— Нима? Толкова ли е зле? — каза мършавият дребен пребендарий, който прехвърли в ума си всички възможни кандидати за мястото на декана, и се зачуди дали архидяконът би пожелал да го заеме. — Значи, ударът е бил наистина тежък.

— На седемдесет години апоплектичният удар рядко бива лек — рече маститият канцлер.

— Духът му бе изпълнен с кротост и доброта! — каза един от свещениците, който отговаряше за църковния хор. — Каква непоправима загуба!

— Да, да! — съгласи се един от младшите каноници. — Тежка загуба за всички, които имаха щастието да служат в нашата катедрала. Предполагам, господин архидякон, че приемникът ще бъде назначен от правителството. Дано само не ни натрапят някой чужд човек.

— Нека не говорим за приемника — възрази архидяконът, — докато все още има надежда.

— Да, разбира се — съгласи се младшият каноник. — Това би било абсолютно неуместно, но…

— Не познавам друг човек — каза мършавият пребендарий, — който да е поставен толкова добре пред сегашното правителство, колкото мистър Слоуп.

— Мистър Слоуп ли! — повториха двама-трима сякаш на себе си. — Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала!

— Пфу! — възкликна маститият канцлер.

— Епископът е готов да направи всичко за него — каза дребничкият пребендарий.

— А също и мисис Прауди! — рече свещеникът, отговарящ за хора.

Архидяконът едва не пребледня при тази мисъл. Ами ако мистър Слоуп наистина станеше декан на Барчестърската катедрала? Всъщност нямаше никакви сериозни основания… нямаше изобщо никакви основания да се предполага, че подобно светотатство би било мислимо. И все пак тази възможност не биваше да се изключва. Доктор Прауди имаше влияние пред правителството, а този човек си играеше с доктор Прауди, както си иска. Какво щяха да правят, ако мистър Слоуп все пак станеше декан на Барчестърската катедрала? Тази мисъл накара дори доктор Грантли да онемее за миг.

— Разбира се, за нас няма да е много приятно да видим мистър Слоуп настанен в този дом — каза мършавият пребендарий, доволен вътрешно от паниката, която предизвикаха неговите думи.