Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Елинор прекара едно не особено приятно утро. Беше сърдита на всички и най-вече на себе си. Чувствуваше, че към нея се бяха отнесли несправедливо, но чувствуваше също така, че не е изиграла добре козовете си. Трябваше да покаже, че стои над всяко подозрение, и да изслуша намеците на сестра си и поученията на архидякона с пълно равнодушие. Вместо това тя се бе разсърдила и обидила и сега изпитваше срам от собствената си раздразнителност, но беше безсилна да я овладее.

По-голямата част от сутринта прекара сама, но по-късно към нея се присъедини баща й. Той бе окончателно решил, че каквото и да стане, нищо няма да го раздели от по-малката му дъщеря. Беше му трудно да се примири с мисълта, че ще му се наложи да я вижда начело на трапезата на мистър Слоуп, но преглътна и този хап. Мистър Слоуп, убеждаваше сам себе си той, бе почтен човек и свещеник и като баща на Елинор мистър Хардинг нямаше право да се опитва да попречи на този брак. Той жадуваше да й каже, че тя му е по-скъпа от всички други на света, че според него няма в какво да бъде упреквана, че не е никак съгласен с доктор Грантли, но не намери в себе си сили да произнесе името на мистър Слоуп. Ами ако всички те се заблуждаваха в своите предположения? Тази несигурност го възпираше да започне откровен разговор с нея.

Мистър Хардинг седеше с Елинор в гостната — беше я прегърнал през кръста, казваше й от време на време по някоя и друга изпълнена с нежност дума и размахваше усърдно въображаемия си лък, когато в стаята влезе мистър Еърбин. Мистър Хардинг веднага стана, двамата си размениха няколко банални фрази, без да се замислят върху казаното, а Елинор продължаваше да седи на канапето мълчалива и мрачна. Мистър Еърбин беше включен в списъка на тези, на които беше сърдита. Той също си бе позволил да говори за нейното познанство с мистър Слоуп, той също бе дръзнал да я осъжда за това, че не виждаше в неговия враг свой враг. Тя не очакваше да го види преди заминаването си и не беше много склонна да прояви любезност.

В цялата къща витаеше усещането, че нещо не е в ред. Когато видя Елинор, мистър Еърбин не можа да се престори, че не е забелязал нищо. Не му се удаде да намери онзи весел, уверен и леко заядлив тон, с който обикновено говореше с нея. Не бе стоял и две минути в гостната, когато започна да съжалява, че се е върнал, а щом чу гласа й, от все сърце пожела да си бе останал в своята енория. Какво всъщност можеше да каже на бъдещата мисис Слоуп?

— Много съжалявам, че ни напускате толкова бързо — рече той, правейки напразни опити да говори с обичайния си глас.

В отговор Елинор промърмори нещо за неотложните работи, които налагат връщането й в Барчестър, и се зае най-прилежно с ръкоделието си.

Мистър Еърбин и мистър Хардинг отново размениха няколко лишени от смисъл фрази — банални, изтъркани и плоски. И двамата нямаха какво да си кажат, но никой не искаше да запази мълчание. Най-после мистър Хардинг се възползува от една пауза и се измъкна от гостната, като остави мистър Еърбин насаме с Елинор.

— Вашето заминаване ще бъде голяма загуба за цялата компания — каза той.

Тя отново промърмори нещо едва разбираемо, но не вдигна очи от ръкоделието си.

— Този месец беше много приятен — продължи той. — Поне за мен, и много съжалявам, че толкова бързо свърши.

— Останах тук по-дълго, отколкото имах намерение — отвърна Елинор, — и вече е крайно време да се връщам.

— Какво да се прави, приятните часове и приятните дни винаги свършват бързо. Жалко, че те тъй рядко са приятни; но може би…

— Наистина е жалко, че хората полагат такива усилия да развалят приятните си дни — прекъсна го тя. — Жалко, че има толкова нетърпимост по света.

— Най-напред самите ние трябва да се научим на търпимост — каза той и започна да обяснява, че като свещеник не може да си позволи да проявява така наречената от нея „търпимост“ за сметка на онези принципи, които е негов дълг да проповядва, но изведнъж си даде сметка, че е повече от безполезно да спори по този въпрос с бъдещата съпруга на мистър Слоуп, и смени темата:

— Но вие се готвите вече да ни напуснете и не ми се иска да развалям с нова лекция последните часове на престоя ви тук. Страхувам се, че и без това ви отегчих с бъбривостта си.

— Би трябвало да изпълнявате и на дело всичко онова, което проповядвате, мистър Еърбин.

— Разбира се, че трябва. И аз самият, и всички ние, които дръзваме да поучаваме другите, сме задължени да изпълняваме най-строго собствените си наставления. Готов съм да призная, че не съм особено последователен в това отношение, но не ми е много ясно какво точно имате предвид в случая. Имате ли някакъв специален повод да ми натяквате, че трябва да изпълнявам и на дело онова, което проповядвам?