Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Но в дома на архидякона пребиваваше още един гост, който също бе засегнат от този злополучен развой на събитията и чиито чувства трябва сега по-подробно да анализираме. Когато мистър Еърбин научи от своя приятел, че е твърде вероятно Елинор да се омъжи за мистър Слоуп, той се учуди много, но не прояви недоверие. Вече казахме, че не беше влюбен в Елинор — и до този момент това беше самата истина. Но щом чу, че тя обича друг, той веднага се изпълни с нежни чувства към нея. Не се готвеше да й прави предложение, никога не бе мислил, а и сега не мислеше, че тя би могла да му стане жена. Но изведнъж го обзе някакво смътно съжаление, изпита разяждаща мъка и непреодолимо униние, а също и нещо като озлобление към самия себе си, задето той, мистър Еърбин, не бе направил нищо, за да попречи на онзи, другия, на този жалък подлец, когото тъй дълбоко презираше, да се добере до безценната награда.

Човек, който е доживял до четиридесет години, без да се ожени, и не е изпитал поне веднъж подобни чувства, е или голям щастливец, или съвсем безсърдечен.

Мистър Еърбин нямаше намерение да опъне платната на своята лодка, за да последва тази разкошна яхта. Той бе забелязал, че мисис Болд е красива, но не бе мечтал да обсеби тази красота. Знаеше, че мисис Болд е богата, но съвсем не мислеше да си присвоява нейните богатства, също както не мислеше да посяга и на богатствата на доктор Грантли. Бе се убедил, че мисис Болд е умна, добросърдечна, мила, разсъдлива — с една дума, притежава всички качества на една съвършена съпруга, но колкото по-привлекателна и по-достойна за любов изглеждаше тя, толкова по-малка бе надеждата му да бъде някога негова. Впрочем това бяха даже не мисли, а инстинктивни чувства, подхранвани от неговата скромност и плахост. И ето сега скромността му щеше да бъде възнаградена: предстоеше му да види как тази жена, чиято красота бе тъй съвършена в неговите очи, чието богатство бе такова, че му пречеше дори да мисли за нея, чието вдовство би запечатало устата му, ако би помислил все пак за нея — предстоеше му да види как тя става плячка на Обадая Слоуп!

Сутринта преди тръгването на мисис Болд той се качи на коня си да наобиколи енорията Св. Юълд. По пътя все си мърмореше един стих от „Ван Артевелде“:

Стараеше се да мисли за друго — за своята енория, за колежа си, за своята вяра, но мислите му упорито се връщаха към мистър Слоуп и към фламандския предводител.

Работата беше не в това, че мисис Болд се омъжва за друг — той не слагаше себе си в числото на нейните ухажори, — а в това, че се омъжва за мистър Слоуп. И тъй, мистър Еърбин все си повтаряше:

И той продължаваше да язди със смут в сърцето.

Тази разходка му достави малко радост, а и в енорията си не можа да свърши нищо полезно.

Необходимите реконструкции на къщата бяха пред завършване: той обиколи стаите, качи се и слезе по стълбите и се разходи из градината, но всичко това го остави почти напълно равнодушен. При всеки прозорец се спираше, гледаше навън и мислеше за мистър Слоуп. Някога се бе спирал почти при всеки прозорец да побъбри с Елинор. Тя постоянно идваше тук с мисис Грантли и докато мисис Грантли даваше нареждания и следеше за тяхното изпълнение, той и Елинор беседваха на всевъзможни теми, свързани с призванието на един свещеник. Спомни си колко властно я поучаваше и колко кротко изслушваше тя деспотичните му сентенции. Спомни си внимателния й поглед, любезните, но остроумни отговори, интереса й към всичко свързано с църквата, а и със самия него, и удряйки с камшика по рамката на прозореца, си каза, че не е възможно Елинор Болд да се омъжи за мистър Слоуп.

И все пак не беше толкова убеден, колкото би трябвало, в невъзможността на този брак. Бе имал достатъчно време да опознае добре Елинор и да прецени, че такъв брачен съюз е наистина абсурден. Трябваше да почувствува, че у нея има нещо, което не би й позволило да падне толкова ниско. Но и мистър Еърбин подобно на много други хора беше на мнение, че на жените не може да се разчита. Продължаваше упорито да си повтаря, че не е възможно Елинор Болд да стане мисис Слоуп, и все пак вярваше, че ще стане. Скиташе се из къщата и градината, без да прави нищо и без да мисли за нищо. Чувствуваше се ужасно, озлобен към себе си и към целия свят, и подхранваше в сърцето си истинска ненавист към мистър Слоуп. Знаеше, че не бива така, но не можеше да се овладее. Всъщност мистър Еърбин беше вече влюбен в мисис Болд, макар и да не си даваше още сметка за това. Беше влюбен и въпреки четиридесетте си години не можеше да осъзнае този факт. Ядосваше се, тормозеше се и не разбираше какво става с него като някой двайсетгодишен младеж. И така, без да е свършил някаква работа в Св. Юълд, той си тръгна за Плъмстед много по-рано от обикновено, гонен от някаква смътна, неосъзната надежда, че ще успее да се види с мисис Болд преди нейното заминаване.