Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Сюзан ми каза, че днес сте получили писмо от мистър Слоуп.

— Да, татко го донесе от града. Не ви ли спомена за него?

— Сюзан ми каза също, че не сте пожелали да й съобщите неговото съдържание.

— Мисля, че тя не ме е молила за такова нещо. Но дори да ме беше помолила, нямаше да й отговоря. Намирам за проява на лош тон да се разпитва за личните писма. Който иска да ги покаже, прави това, без да бъде молен.

— Точно така. Разбира се. Вие сте напълно права. Но нима обстоятелството, че сте получили писмо от мистър Слоуп, което не желаете да покажете на своите приятели, не предизвиква известна… известна изненада… известно подозрение…

— Подозрение ли?! — без да повишава тон, каза тя с обичайния си мек, женствен глас, но с неприкрито възмущение. — Подозрение! А кой ме подозира и в какво?

Последва мълчание, тъй като архидяконът не беше готов да обясни естеството на своите подозрения.

— Да, доктор Грантли, не пожелах да покажа писмото от мистър Слоуп на Сюзан. Не можех да го покажа на никого, преди да го е видял татко. Ако искате да го прочетете сега, можете да го направите. — И тя му протегна писмото през масата.

Той съвсем не очакваше такава отзивчивост и тя разстрои тактическия му план. Все пак архидяконът пое писмото, прочете го внимателно, след това го сгъна, сложи го на масата и го затисна с длан. В неговите очи това беше писмо на един щастлив годеник, то сякаш потвърждаваше най-лошите му подозрения. А това, че Елинор му го показа, беше едва ли не равносилно на открито признание от нейна страна, че й е много приятно да получава любовни писма от мистър Слоуп. Той почти напълно пренебрегна основното съдържание на посланието, до такава степен бе погълнат от мисълта за предстоящата женитба.

— Ще ви бъда много задължена, доктор Грантли, ако ми върнете това писмо.

Той го взе от масата, но не показа с нищо, че е готов да го върне.

— И мистър Хардинг е чел това нещо? — попита архидяконът.

— Разбира се, че го е чел! — каза тя. — То е предназначено за него и е посветено изключително на неговите проблеми, така че аз естествено му го дадох да го прочете.

— И вие мислите, Елинор, че за вас… че за една дама във вашето положение е в реда на нещата да получава такива писма от мистър Слоуп?

— Напълно в реда на нещата — отвърна тя, може би донякъде водена от желание да противоречи, а може би забравила за момент недопустимото споменаване на нейните копринени къдрици.

— В такъв случай, Елинор, мой дълг е да ви кажа, че съм на съвсем друго мнение.

— Не се и съмнявам — каза тя вече само от упорство и от нежелание да отстъпи. — Вие гледате на мистър Слоуп като на личен пратеник на сатаната. А аз го намирам за един ревностен и добросъвестен свещеник. Жалко наистина, че нашите мнения са тъй различни, но след като това е така, може би ще е най-добре да прекъснем този разговор.

Тук Елинор не беше никак права. Тя вероятно би могла да се откаже да обсъжда с архидякона тази тема, без да нарушава правилата на приличие, но след като се беше съгласила веднъж да го изслуша, не биваше да му казва, че той вижда в мистър Слоуп пратеник на нечестивия. Не биваше също да хвали мистър Слоуп, щом в дълбините на душата си нямаше добро мнение за него. Но тя беше жестоко обидена, ядосана и огорчена. Цялата вечер я бяха подлагали на кръстосан разпит, бяха я оскърбявали и тормозили. Всички, даже мистър Еърбин, даже баща й, бяха против нея. Тя отдаваше това на своенравието и предразсъдъците на архидякона, затова реши да даде воля на своята неприязън към него. Не искаше нито да моли, нито да раздава милост. Той бе проявил непростителна дързост, като бе почнал да я разпитва за нейната кореспонденция, и тя бе твърдо решена да го накара да разбере това.

— Елинор, вие се самозабравяте — каза той със строг глас. — Иначе не бихте ми казали, че съм способен да смятам, когото и да било за пратеник на сатаната.

— Но точно това правите! — възрази тя. — Приписвате му всичко най-лошо. Дайте ми това писмо, ако обичате. — Тя протегна ръка и пое писмото. — Той се старае с всички сили да помогне на татко и е направил повече, отколкото който и да е от татковите приятели, но въпреки това, само защото е капелан на един епископ, когото не харесвате, вие говорите за него, сякаш той няма право дори на най-елементарна учтивост.

— Той не е направил нищо за баща ви.

— А аз мисля, че е направил много, и що се отнася до мене, мога само да съм му благодарна. Никакви вати думи не са в състояние да променят това. Аз съдя за хората по техните дела, а неговите, доколкото ми е известно, са добри. — Последва кратка пауза. — Ако нямате какво повече да ми кажете, ще ви помоля да ми разрешите да ви пожелая „лека нощ“. Много съм уморена.