Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Не след дълго баща й дойде при нея. Щом мистър Хардинг излезе от гостната, мисис Грантли дръпна мъжа си в прозоречната ниша и му разказа за пълния си неуспех.

— Ще поговоря лично с нея, преди да си легна — каза архидяконът.

— Моля те, недей! Няма да постигнеш нищо друго, освен един неприличен скандал. Нямаш представа колко упорита може да бъде тя.

Архидяконът заяви, че това изобщо не го интересува. Той знаел своя дълг и щял да го изпълни. Мистър Хардинг проявявал изключителна слабост в такива случаи. Не искал после да го измъчва съвестта, че не е направил всичко възможно за предотвратяването на такъв позорен съюз. Напразно мисис Грантли го убеждаваше, че ако говори с Елинор гневно, това само ще ускори надвисналата катастрофа и ще я направи неминуема — при положение че не всичко е още решено. Архидяконът беше ядосан, непреклонен и обиден. Фактът, че негова родственица е получила писмо от мистър Слоуп, го бе наранил в най-чувствителното място и той не искаше и да чуе за търпеливо изчакване.

Когато влезе в стаята на дъщеря си, мистър Хардинг изглеждаше уморен и натъжен. Тези тревоги го измъчваха жестоко. Чувствуваше, че ако продължат, любезното пророчество на капелана ще се сбъдне и той ще трябва да слезе от сцената. Почука тихичко на вратата, почака, докато чуе ясна покана да влезе, и чак тогава престъпи прага с такъв вид, сякаш не тя, а той беше подозираният престъпник.

Елинор веднага го прегърна, целуна го по челото и го погали, не с радост, но с дълбока нежност.

— О, татко — каза тя, — толкова искам да поговоря с теб. Днес те приказваха за мен долу, не е ли така, татко?

Мистър Хардинг смотолеви, че наистина архидяконът е говорил за нея.

— Скоро ще намразя доктор Грантли…

— Какво приказваш, мила!

— Да, ще го намразя. Въпреки волята си. Той е толкова безчувствен, толкова лош, толкова подозрителен към всички, които не го боготворят. И е така чудовищно високомерен, сякаш другите хора нямат, за разлика от него, никакво право на собствено мнение.

— Той е наистина ревностен в своите убеждения, мила, но съвсем не е лош.

— Лош е, татко, много е лош. Ето, предобед получих това писмо от мистър Слоуп. Ти самият ми го даде. Прочети го, моля те. Цялото е все за тебе. Трябваше да бъде адресирано до теб. Знаеш какво са говорили по този повод долу. Знаеш как се държаха с мен на масата. А след това Сюзан започна да ме поучава, докато ме принуди да напусна стаята. Прочети го, татко, и кажи дали доктор Грантли има основания да бъде толкова възмутен.

Мистър Хардинг пусна кръста на дъщеря си и бавно прочете писмото. Тя се надяваше лицето му да се озари от радост, като научи, че всички пречки за връщането му в старопиталището са вече отстранени, но и този път я очакваше разочарование. Първото чувство, което го обзе, беше чувството на дълбоко отвращение, че мистър Слоуп е решил да се намеси в негова полза. Много му се искаше да се върне в приюта, но би предпочел сто пъти да се откаже веднъж завинаги от мястото на управител, отколкото да го вземе благодарение на някакво застъпничество от страна на мистър Слоуп. Освен това никак не му хареса тонът на писмото — мазен, фалшив и отблъскващ като самия си автор. За разлика от Елинор той разбра, че в писмото бе казано по-малко, отколкото бе загатнато. Споменаването на благочестивите усилия на Елинор, сякаш те нямаха нищо общо с неговите собствени, засегна бащинските му чувства. А когато стигна до „милото момченце“ и „копринените къдрици“, той с отчаяние затвори писмото и бавно го сгъна. Невъзможно беше мистър Слоуп да се осмели да пише по този начин, ако не е бил окуражаван. Невъзможно беше Елинор да получи такова писмо, без да изпита възмущение, ако не беше склонна да поощрява неговите ухажвания. Поне такива бяха разсъжденията на мистър Хардинг.

Колко трудно е да си съставим вярна представа за чувствата на другите! Дочитайки последните фрази на писмото, мистър Хардинг осъди в себе си Елинор за проявената неделикатност и това го направи безкрайно нещастен. Вярно, не беше отговорна за написаното от мистър Слоуп. Но не изрази и отвращение от него. Напротив, тя по-скоро одобряваше писмото като цяло. Беше му го дала да го прочете — за свое и за негово оправдание. Сърцето на бащата се сви, защото той почувствува, че няма да може да я оправдае.

Но всъщност именно истинската женска деликатност на Елинор й навлече това осъждане. Изслушайте ме, уважаеми госпожи, и поне вие я оправдайте. Към този човек, към този поклонник, чиито ухажвания не забелязваше, тя изпитваше същите чувства, каквито изпитваше към него и баща й, каквито изпитваха и съпрузите Грантли. Във всеки случай той й беше не по-малко неприятен като личност. Но тя вярваше, че по същество той е честен човек и че искрено иска да помогне на баща й. Считаше се задължена след всичко станало да покаже писмото на мистър Хардинг. Смяташе, че той трябва да е в течение на казаното от мистър Слоуп. Но не намираше за необходимо да се извинява за вулгарния му тон, нито пък да го осъжда или даже да спомене за този тон, породен като всяка вулгарност от обикновено невежество. Противно й беше, че човек като мистър Слоуп си позволяваше да коментира привлекателните страни на нейната външност, и нямаше никакво желание да обсъжда с баща си нещо, което й беше противно. Тя не допускаше, че могат да имат различно мнение по един такъв въпрос. Щеше да й бъде неприятно да отвори дума за това, да се опълчи срещу човек, за когото се стараеше, общо взето, да мисли и да говори хубаво. Срещата с този човек й беше неприятна, но тя би могла да се натъкне на такъв като него и на улицата, а при подобна среща никога не би й хрумнало да говори за нещо, което й внушаваше отвращение.