Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Скоро беше доложено, че масата е сложена, и както обикновено доктор Грантли предложи ръката си на Елинор. Но той направи това с такъв вид, сякаш му струваше много усилия да се подчини на тази крайно неприятна необходимост. Елинор веднага долови неговото настроение и едва докосна с пръсти лакътя му. Не е трудно да се отгатне в каква атмосфера премина вечерята. Доктор Грантли каза две-три думи на мистър Еърбин, мистър Еърбин каза два-три думи на мисис Грантли, тя каза две-три думи на баща си, а той се опита да каже две-три думи на Елинор. Елинор разбра, че е била съдена и призната за виновна в нещо, макар и да не знаеше в какво. Много й се искаше да каже на всички: „Е, какво толкова съм направила? Хайде, обяснете ми какво е моето престъпление; за бога, не скривайте дори най-лошото от мен!“, но не можа. Не можа да произнесе нито дума и продължи да седи мълчаливо със смътното чувство за вина, преструвайки се твърде неубедително, че се храни.

Най-после масата беше вдигната и скоро след това дамите се оттеглиха. Когато те излязоха, господата станаха малко по-разговорчиви, но не много. Естествено те не можеха да обсъждат греховете на Елинор. Всъщност архидяконът бе вече успял да предаде своята балдъза — преди вечерята той се срещна е мистър Еърбин в кабинета си и му намекна доверително за своите опасения. Тонът му беше изключително сериозен и печален и мистър Еърбин стана също много сериозен, а както изглежда — и доста печален, когато научи за неговите страхове. Той отвори широко очите и устата си и произнесе с характерен шепот: „Мистър Слоуп!“, както би казал: „Холера!“, ако беше научил от приятеля си, че неговите деца са заразени от тази ужасна болест. „Страхувам се, много се страхувам, че това е така“ — каза архидяконът и те излязоха от кабинета.

Няма да анализираме подробно какви чувства пробуди у мистър Еърбин тази неочаквана новина. Достатъчно е да кажем, че той беше изненадан, смутен, огорчен и объркан. Може би не бе мислил много за Елинор, но бе почувствувал благотворното й влияние — беше му приятна приятелската близост, създала се между тях благодарение на непринудените нрави в отдалеченото от града плъмстедско имение, бе говорил с най-похвални думи за нейната интелигентност пред архидякона и се бе разхождал из градината с нея, косейки малкия й син на конче. И когато мистър Еърбин нарече Джони свое мило момченце, Елинор не изпита раздразнение.

И така, тримата мъже пиеха виното си, мислеха за едно и също, но не се решаваха да заговорят за него. Затова ще ги оставим и ще последваме дамите в гостната.

Мисис Грантли бе получила съответни указания от мъжа си, които тя прие да изпълни без особена охота. Той бе поискал от нея да поговори сериозно с Елинор и да й обясни, че ако не се откаже от мистър Слоуп, няма да може да разчита на подкрепата на своите сегашни приятели. Мисис Грантли вероятно познаваше по-добре сестра си и увери архидякона, че е безполезно да я увещава. Според нея имаше само едно нещо, което можеха да направят — да държат Елинор по-далеч от Барчестър. Можеше да добави още (тъй като беше особено проницателна за тези неща), че навярно не би било зле да държат Елинор по-близо до мистър Еърбин. Но тя не каза това на глас. Оказа се обаче невъзможно да предума архидякона, който се позова неведнъж на своята съвест и заяви, че ако мисис Грантли не е съгласна, той самият ще говори с Елинор. Подложена на такъв натиск, жена му се съгласи да изпълни неговата поръчка, но го предупреди недвусмислено, че намесата й само ще влоши нещата. И тя се оказа права.

Едва затворила след себе си вратата на гостната, мисис Грантли намери някакъв благовиден предлог да отпрати дъщерите си и пристъпи към изпълнението на своята задача. Много добре знаеше, че няма почти никакво влияние над сестра си. Различният им начин на живот и отдалечеността на техните жилища ги бяха направили почти чужди една на друга. Мисис Грантли бе напуснала бащиния дом, когато Елинор беше още дете, и оттогава те почти не бяха живели заедно. Освен това през последните години Елинор започна да се възмущава вътрешно от тираничната власт, която архидяконът явно упражняваше върху баща й, и по тази причина не бе склонна да признае на съпругата на архидякона никаква власт върху самата себе си.

— Преди вечеря ти май получи някакво писмо — започна по-голямата сестра.

Елинор призна, че е получила писмо, и почувствува как се изчервява. Би дала мило и драго да не се изчерви, но колкото повече се опитваше да запази нормалния цвят на лицето си, толкова повече го губеше.