Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Мистър Слоуп не се разпростря по въпроса за училищата на деня господен. Вместо това той се сбогува и си тръгна към къщи с опечалено сърце, смутен ум и нечиста съвест.

Читателят сигурно си спомня, че мистър Слоуп остави своето billet-doux 99в дома на мисис Болд и там му съобщиха, че то ще бъде препратено в Плъмстед още същия ден. Архидяконът и мистър Хардинг бяха дошли с каретата в града и на връщане щяха да се отбият за нещата на Елинор. Така и направиха, и прислужницата, след като връчи на кочияша една малка кошница и един добре опакован вързоп, подаде през прозореца на каретата посланието на мистър Слоуп. Архидяконът, който бе седнал до прозореца, взе писмото и веднага позна почерка на своя враг.

— Кой остави това? — попита той.

— Донесе го лично мистър Слоуп, ваше преподобие — отвърна момичето. — Много настояваше господарката да го получи още днес.

Екипажът потегли и писмото остана в ръцете на архидякона. Той го гледаше, сякаш беше кошница с пепелянки. Изпитваше такова отвращение, като че ли го беше вече прочел и открил в него безнравственост и атеизъм. Освен това и той както много други мъдреци при подобни обстоятелства побърза да осъди като сигурен particeps criminis 100лицето, до което писмото беше адресирано.

Бедният мистър Хардинг съвсем не беше склонен да поощрява близостта между мистър Слоуп и Елинор, но би дал всичко, за да скрие това писмо от зет си. Това обаче беше вече невъзможно. Архидяконът го държеше в ръцете си и се бе намръщил така, сякаш беше убеден, че то съдържа възторжените излияния на един щастлив любовник.

— Много ми е неприятно — каза той след малко, — че това става под моя покрив.

Тук вече архидяконът не беше никак прав. След като бе поканил своята балдъза у дома си, тя естествено нямаше къде другаде да получава писмата си. А щом мистър Слоуп бе благоволил да й пише, писмото му трябваше, разбира се, да бъде препратено там, където се намираше получателката. Освен това самата покана предполага доверие от страна на домакина. Като покани мисис Болд в своя дом, той показа, че я смята за достойна да прекара известно време под един покрив с него, и от негова страна беше извънредно жестоко и несправедливо да се оплаква, че е нарушила светостта на домашното му огнище, когато самата тя бе напълно невинна.

Мистър Хардинг разбираше много добре това; той си даваше също сметка, че говорейки по този начин за своя покрив, архидяконът обижда и него като баща на Елинор. Да, Елинор щеше да получи писмо от мистър Слоуп, но как можеше това обстоятелство да оскверни чистотата на домашното огнище на доктор Грантли? Мистър Хардинг бе възмутен от тези осъдителни думи по адрес на дъщеря му и реши, че дори и да стане мисис Слоуп, тя пак ще бъде най-любимото му същество на този свят. Той едва не изплю камъчето, но успя да се овладее.

— Ето! — каза архидяконът и подаде така дълбоко засегналото го послание на тъста си. — Не искам да ставам разносител на неговите любовни писма. Вие сте неин баща и имате право да постъпите както намерите за добре с това нещо тук.

Архидяконът искаше да каже, че мистър Хардинг е в правото си да отвори и прочете писмото и в случай на необходимост да предприеме съответните мерки. Всъщност доктор Грантли изпитваше по-голямо любопитство да се запознае със съдържанието на писмото, отколкото подобаваше на обзелото го добродетелно негодувание. Той самият не можеше, разбира се, да го отвори, но се опита да намекне на мистър Хардинг, че бащата на Елинор има пълното право да стори това. Но мистър Хардинг беше много далеч от подобна мисъл. Неговата бащинска власт над Елинор бе престанала да бъде в сила, когато тя се омъжи за Джон Болд. Той нямаше ни най-малко желание да следи кореспонденцията й. Затова просто сложи писмото в джоба си, като съжаляваше само, че не може да направи това без знанието на архидякона. През половината път и двамата мълчаха, докато най-после доктор Грантли каза:

— Може би по-добре ще бъде да й го даде Сюзан. Тя би могла да обясни на сестра си по-добре от вас или от мене колко я позори подобно познанство.

— Струва ми се, че сте твърде несправедлив към Елинор — отвърна мистър Хардинг. — Аз не бих допуснал тя да се опозори и не мисля, че такава опасност изобщо съществува. Тя има право да поддържа кореспонденция, с когото си иска и аз не бих се наел да я осъждам, че е получила писмо от мистър Слоуп.