Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Естественото човешко честолюбие не ми е чуждо.

— Разбира се. Нито пък естествените страсти. Именно затова казвам, че не вярвате в онова, което проповядвате. Свети Павел е бил ентусиаст. Той е вярвал, че честолюбието и страстите му не влизат в стълкновение с неговото верую. Същото вярва и ориенталецът фанатик, който прекарва половината си живот, неподвижно изправен върху някой стълб. Колкото до мен, аз не вярвам в никаква вяра, която не се потвърждава с външни свидетелства. Не мога да приема за искрена една проповед, която не намира въплъщение в делата на проповедника.

Мистър Слоуп изтръпна от уплаха и ужас, но разбра, че не е в състояние да отговори. Как би дръзнал да се изправи и да започне да проповядва словото господне, след като бе дошъл тук по внушение на дявола? Той вярваше искрено, в противен случай всичко това би му се сторило дреболия. Дързостта му беше многостранна, но никога не би дръзнал да си играе с божиите заповеди. Синьората разбираше чудесно това и с голям интерес наблюдаваше как се върти на карфицата нейният майски бръмбар.

— Вашето остроумие изпада във възторг от подобни аргументи — каза той, — но те са чужди на сърцето и ума ви.

— На сърцето ми! — възкликна тя. — Вие имате напълно погрешна представа за принципите на моето вътрешно устройство, ако си въобразявате, че в мен има нещо подобно.

Всъщност синьората не лъжеше. Ако мистър Слоуп се оставяше да бъде подведен, вината за това беше само негова. Нямаше нищо по-откровено от признанията, които тя правеше.

Малката писалищна масичка продължаваше да стои пред нея, сякаш я защищаваше от врага. Тя се беше надигнала в почти седнало положение, а той бе приближил стола си до кушетката, тъй че само ъгълът на масичката ги делеше. Стана така, че докато говореше, синьората държеше ръката си на масичката, а отговаряйки й, мистър Слоуп постави своята ръка върху нейната.

— Нямате сърце ли? — каза той. — Вие си отправяте тежко самообвинение, което аз не мога да приема за вярно…

Тя отдръпна ръката си — не бързо и гневно, като че ли неговото докосване я бе оскърбило, а ласкаво и бавно.

— Вие не сте в състояние да се произнесете по този въпрос, тъй като нямате никакъв опит — каза синьората. — Не, не казвайте, че сте готов да придобиете такъв опит, тъй като много добре знаете, че не желаете това. А и аз не го желая. Запазете клетвите си за друг случай, когато те биха могли да ви донесат някакъв по-осезателен резултат, вместо да се залъгвате с надежди за такава призрачна, такава зловеща любов като моята…

Вашата любов би могла да удовлетвори мечтите дори на един монарх — каза мистър Слоуп, без сам да разбира какво точно иска да каже с тези думи.

— Кажете по-добре на един архиепископ, мистър Слоуп — уточни синьората.

Нещастникът! Тя беше много жестока с него. При този намек за неговата професия той пак се завъртя на карфицата си. Опита се все пак да се усмихне и й отправи нежен упрек да не се шегува с нещо, което е от такова изключително значение за него.

— На какви само глупачки ни правите вие мъжете! — отвърна тя. — Мамите ни както си искате! И от всички мъже вие, свещениците, намирате най-изкусните, най-ласкавите слова. А сега ме погледнете в очите, мистър Слоуп, смело и открито.

Мистър Слоуп я погледна със страстен копнеж и отново се опита да хване ръката й.

— Казах ви да ме погледнете смело, мистър Слоуп, но ограничете смелостта си само до очите!

— О, Мадлин! — въздъхна той.

— Да, моето име е Мадлин — каза тя, — но обикновено само най-близките ми роднини ме наричат така. А сега погледнете ме в очите, мистър Слоуп. Вие сякаш казахте, че ме обичате?

Мистър Слоуп никога не беше казвал това. Той бе дошъл тук без каквито и да било определени планове; във всеки случай имаше намерение да ухажва дамата на сърцето си без подобни изявления. Сега обаче за него стана абсолютно немислимо да отрича любовта си. Не му оставаше друго, освен да коленичи в забрава и да се закълне, че я обича така, както никой никого още не е обичал.

Синьората изслуша пламенните му думи, без да трепне и без да даде какъвто и да е признак на учудване.

— А сега ми отговорете на един друг въпрос — каза тя. — Кога ще се жените за моята скъпа приятелка Елинор Болд?

Горкият мистър Слоуп се гърчеше като в предсмъртна агония. В положението, в което се намираше, беше много трудно да намери подходящ отговор. А мълчанието му само би потвърдило отправеното обвинение. По-добре би било веднага да се признае за виновен.