Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Предполагам — каза доктор Грантли, — че вие не желаете тя да се омъжи за този човек. Сигурно ще се съгласите, че такъв брак би я опозорил!

— Не искам тя да се омъжва за него — отвърна обърканият баща. — Аз не го харесвам и не мисля, че той би бил добър съпруг. Но ако Елинор се реши все пак на този брак, не виждам абсолютно нищо позорно в това.

— Боже господи! — извика доктор Грантли и се отдръпна в самия ъгъл.

Мистър Хардинг не каза нищо повече, но започна да свири някаква погребална песен с въображаем лък на въображаемо виолончело, за което сякаш нямаше достатъчно място в каретата. Той продължи да изпълнява този мотив с всевъзможни вариации, докато не пристигнаха в Плъмстед.

По пътя архидяконът се бе отдал на тъжни мисли. Досега той винаги бе гледал на тъста си като на верен съратник, макар и да знаеше, че е лишен от борчески дух. Не бе изпитвал страх, че мистър Хардинг би могъл да мине в лагера на врага, макар и да не очакваше от бившия управител храбри подвизи на бойното поле. Сега обаче изглеждаше, че със своите хитрости Елинор е успяла напълно да подведе и обърка баща си, да го лиши от способността да разсъждава правилно, да го накара да промени обичайните си наклонности и вкусове, като започне да проявява търпимост към човек, чието високомерие и вулгарност доскоро биха му се сторили направо непоносими. Че Елинор и мистър Слоуп се бяха вече договорили за всичко, не подлежеше на никакво съмнение. Дори мистър Хардинг беше, изглежда, в течение на нещата. Във всеки случай той най-малкото се догаждаше за техния заговор и бе явно готов да му даде одобрението си.

Всъщност така и беше. Мистър Хардинг изпитваше към мистър Слоуп неприязън, доколкото изобщо беше способен на такова чувство. Ако дъщеря му имаше намерението нарочно да го огорчи с втория си брак, едва ли би могла да избере по-удачен партньор от мистър Слоуп. Но както често си повтаряше той напоследък, какво право имаше да я осъжда, след като тя не беше извършила нищо лошо? Ако мистър Слоуп й харесваше, това си беше нейна работа. Наистина мистър Хардинг не можеше да си обясни как една умна, образована, изтънчена жена с толкова добър вкус е способна да хареса подобен човек. И започна да се пита дали тя действително го харесва.

О, нерешителни човече! Най-великодушен, най-милосърден, но и най-нерешителен от хората! Как не можа да я попиташ направо? Не е ли тя рожба на твоите чресла, не е ли дете на твоето сърце и най-любимото ти същество на света? Нима през тези дълги години на най-голяма сърдечна близост ти не се убеди в нейната преданост, добрина и синовно послушание? Защо тогава, след като знаеш и чувствуваш всичко това, блуждаеш пипнешком в тъмнината, защо търпиш да говорят за нея с тон, който наранява твоето любещо сърце, без да я защитиш както подобава?

Мистър Хардинг не бе повярвал преди, не повярва и сега, че дъщеря му възнамерява да се омъжи за този човек, но се страхуваше да изкаже това свое мнение. Защото, ако все пак го направеше, пътят му за отстъпление щеше да бъде вече отрязан. Дълбоко в сърцето си той желаеше следното: първо, предположенията на архидякона да се окажат абсолютно безпочвени — с радост би повярвал твърдо в това, но не се решаваше; второ, бракът да бъде осуетен, ако се установи, че за нещастие Елинор замисля подобна стъпка; и трето, ако тя е загубила ума си до такава степен, че да се омъжи за този човек, да си остави вратичка, за да заяви, че няма причини да престане да се вижда с нея.

Той искаше да вярва, че тя е неспособна на такъв брак; искаше да покаже, че има доверие в нея, но искаше също да може да твърди, че не е направила нищо лошо, ако за нещастие не оправдае очакванията му.

Само любовта може да изкупи подобна непоследователност и в случая тя наистина я изкупваше. Мистър Хардинг не приличаше много на римлянин. Той не беше способен да пожертвува своята Лукреция дори ако тя се оскверни, като отговори с „да“ на този Тарквиний 101в расо от епископския дворец. Ако Тарквиний не успее, толкова по-добре, но дори в противния случай бащиното му сърце ще остане открито за неговата дъщеря такава, каквато е, независимо от всякакви тарквиниевци.

Доктор Грантли беше с по-твърд дух, но съвсем не бе лишен и от сърце. Той изпитваше искрена любов към жена си и децата си, както и към своите приятели. Обичаше тъста си, а беше готов да обикне и Елинор, ако тя влезе в редиците на неговата партия, ако застане на негова страна, ако започне да вижда в слоуповците и праудиевците само врагове на човечеството и да признава заслугите и добродетелите на гуиновците и еърбиновците. Той искаше да бъде, както сам казваше, „сигурен“ във всички, които допускаше в светинята на своя дом и на своето сърце. Чувствуваше се добре само в общество, изпълнено с дух на вярност към Високата църква, който обединява всичките му членове в някакво тайно братство. Не беше догматичен по отношение на своите принципи. Търпеливо се помиряваше с много нюанси на англиканския консерватизъм, но не можеше да се постави под един знаменател със слоуповците и праудиевците.