Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Архидяконът съвсем не беше по-доволен от резултата на своя сериозен разговор с Елинор. От него той разбра (трудно би било да не разбере), че тя му е много сърдита, но си обясни това посвоему. Според него тя се бе почувствувала оскърбена не защото са я заподозрели в намерението да се омъжи за мистър Слоуп, а защото са я упрекнали заради това й намерение. Доктор Грантли гледаше на този предполагаем съюз с отвращение, но и през ум не му минаваше, че негодуванието на Елинор е породено от също такова отвращение.

Той се върна при жена си наскърбен и малко объркан, но още по-убеден, че гневът му срещу неговата балдъза е оправдан.

— Цялото й поведение — каза той — беше направо възмутително. Даде ми да прочета любовното му писмо, сякаш изпитваше гордост от него. И наистина изпитва. Изпитва гордост от това, че този алчен подлизурко е в краката й. Ще постави и себе си, и парите на Джон Болд в неговите ръце, ще погуби сина си, ще опозори баща си и теб и ще влачи най-окаяно съществувание.

Мисис Грантли продължаваше своите занимания пред тоалетната масичка и не отговори нищо. Още от началото знаеше, че намесата на архидякона няма да доведе до нищо добро, но като видя колко дълбоко е натъжен, сърцето не й позволи да му напомни за своята прозорливост.

— Ето какви са последиците, когато човек оставя такова завещание, каквото остави след себе си Болд — продължи той. — Елинор е толкова способна да се разпорежда с такава сума, колкото и възпитаничката на някой приют. — Мисис Грантли продължаваше да мълчи. — Но аз изпълних дълга си. Нищо повече не мога да направя. Казах й ясно и недвусмислено, че няма да допусна да бъда, по какъвто и да е начин свързан с този човек. От днес нататък ще бъда лишен от възможността да я приемам в Плъмстед. Не мога да позволя любовните писма на мистър Слоуп да пристигат тук. Сюзан, според мен ти трябва да й дадеш да разбере, че след като нейното решение е толкова непоколебимо, най-добре за всички ще бъде тя да се върне в Барчестър.

Наистина мисис Грантли беше ядосана на Елинор едва ли не повече от мъжа си, но нямаше никакво намерение да гони сестра си от своя дом. Затова тя наруши най-после мълчанието си и обясни на архидякона с присъщата си убедителност и деликатност, че няма никакъв смисъл да се гневи, ядосва и измъчва по този начин. Каза му, че ако не се намесва, нещата ще се наредят много по-добре, отколкото би могъл да ги нареди той. Най-накрая, повлиян от нейните увещания, той си легна в по-малко негостоприемно състояние на духа.

На следващата сутрин на камериерката на Елинор бе заръчано да предаде, че нейната господарка не е добре, не ще може да участвува в утринната молитва и ще закуси в стаята си. Баща й веднага се качи горе да я види и тя го уведоми за намерението си да се върне незабавно в Барчестър. Това не го учуди много. Като че ли цялата къща знаеше, че е станало нещо неприятно. Всички ходеха на пръсти и обувките им скърцаха сякаш повече от обикновено. Лицата на жените бяха напрегнати, а мъжете правеха напразни опити да разговарят, все едно че нищо не се бе случило. Всичко това беше много тежко за мистър Хардинг и когато Елинор му каза, че трябва непременно да се върне в Барчестър, той само въздъхна тънено и заяви, че е готов да я придружи.

Но на това тя се противопостави решително. Заяви, че много й се искало да тръгне сама. Много държала всички да се убедят, че баща й не е замесен в нейното спречкване с доктор Грантли. Този довод най-после убеди мистър Хардинг. Но двамата не споменаха нищо за мистър Слоуп — не бе казана нито една дума, не бе зададен нито един въпрос за сериозния разговор, състоял се предишната вечер. Те всъщност не успяваха да бъдат откровени един с друг, макар и да не разбираха защо. Елинор го запита веднъж дали мисли да посети епископа, но мистър Хардинг отвърна малко рязко, че още не знаел… струвало му се, че не е много уместно, но засега не можел да каже нищо определено. Така се и разделиха: всеки от тях жадуваше до болка за някаква проява на нежност, на взаимно доверие, на онова чувство, което обикновено ги свързваше — но напразно. Бащата нямаше сили да разпитва дъщеря си за предполагаемия й годеник, а дъщерята не искаше да оскверни устата си, като повтори противните думи, с които доктор Грантли бе предизвикал нейния гняв. Така се и разделиха.

Отпътуването на Елинор също предизвика затруднения. Тя помоли баща си да поръча пощенски екипаж, но мисис Грантли не искаше и да чуе за такова нещо. Ако Елинор си тръгваше ядосана на архидякона, защо всички слуги и съседи трябваше да разберат това? В края на краищата Елинор се съгласи да използува плъмстедската карета, а тъй като архидяконът излезе веднага след закуска и нямаше да се върне преди вечеря, тя прие да остане малко повече и да обядва заедно с тях. За причината на спречкването никой не каза нито дума. Въпросът за каретата бе уреден от мистър Хардинг, който изпълняваше ролята на Меркурий между двете сестри, а когато се видяха, те нежно се целунаха и всяка се зае с ръкоделието си, сякаш нищо не се бе случило.