Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Ако не бяха дъщерите ми и Пол, казвах си, бих разказала всичко. Само напук на Лор, за да ѝ отнема победата. Но Пол беше тук, спокоен и нищо не подозиращ, така покорен и мълчанието си, че бе успял да премине всички защитни прегради, без дори да разбера. Пол, винаги някак смешен със заекването си и стария си син комбинезон, с ловки ръце и бегла усмивка. Кой би си помислил, че това ще бъде тъкмо Пол, след толкова години? Кой би си помислил, че под толкова време най-после ще открия пътя към дома?

За малко да се обадя на няколко пъти. В края на краищата Мирабел Дартижан отдавна беше мъртва. Нямаше нужда да я оставям да се мята в мътните води на сърцето ми, както Старата Майка на въдицата. Повторната лъжа вече не би променила нищо, казвах си. Както и разкриването на истината не би изкупило вината ми. Но Мирабел Дартижан беше упорита дори в смъртта си. Дори сега мога да я доловя – да я чуя , както свистенето на жиците във ветровит ден, онзи дрезгав, смутен дискант, единствено останал в паметта ми от нея. Няма значение, че така и не разбрах колко много съм я обичала. Нейната любов – бурна и потайна до непроницаемост – ме вика при себе си в мрака.

И все пак. Не е редно. Това е гласът на Пол в мен, неумолим като реката. Не е редно да се живее в лъжа. Бих искала да не ми се налага да избирам.

Когато дойде да ме търси, слънцето вече залязваше. Бях работила в градината толкова дълго, че болката в ставите бе станала режеща, натрапчива. Гърлото ми беше пресъхнало и сякаш пълно с въдичарски кукички. Виеше ми се свят. Обърнах му гръб, а той застана мълчаливо зад мен, без да говори – нямаше нужда, – само чакаше, дебнеше благоприятния момент.

– Какво искаш? – отсякох накрая. – Престани да ме зяпаш, за бога, и се захвани с нещо полезно!

Пол не каза нищо. Усещах как тилът ми гори. Обърнах се, захвърлих мотиката насред лехите и закрещях с гласа на майка си:

– Кретен! Не можеш ли да стоиш по-далеч от мен? Жалък стар глупак!

Мисля, че исках да го засегна. Щеше да ми бъде по-лесно, ако можех да го нараня, да го накарам да се отвърне от мен възмутен, обиден или отвратен, но той ме съзерцаваше

– Странно, винаги бях смятала, че няма по-добра от мен в тази игра – с безкрайното си търпение, без да помръдва, без да говори, просто чакаше да свърша репликата си, за да може той да каже своята. Обърнах се ядосана, уплашена от думите, които можеше да изрече, от ужасяващото му търпение.

– Приготвих вечеря на нашия гост – заговори той накрая. – Може би и ти ще хапнеш.

Поклатих глава.

– Не искам нищо друго, освен да остана сама – отвърнах му аз.

Зад гърба си чух как въздъхна.

– И тя беше същата – каза. – Мирабел Дартижан. Не приемаше помощ от никого, не, дори сама не искаше да си помогне – гласът му беше тих и замислен. – Много приличаш на нея, знаеш ли? Прекалено много – не е полезно нито за теб, нито за когото и да било.

Прехапах устни, за да не кажа нещо рязко в отговор, и не го погледнах.

– Отпъждаше всички от себе си с този свой инат – продължи Пол. – Така и не разбра, че щяха да ѝ помогнат, ако беше казала. Но тя не каза нищо, нали? На никого.

– Не мисля, че е могла да каже – промърморих вцепенена. – Някои неща не са за казване. Просто... не можеш... да и кажеш.

– Погледни ме – каза Пол.

Лицето му изглеждаше розово на последното огнено зарево, преди слънцето да се скрие, розово и младо въпреки бръчките и пожълтелите от никотина мустаци. Зад него небето бе кървавочервено, набраздено от облаци.

– Идва време, когато някой трябва да каже – разсъдливо заговори той. – Не съм чел оръфаната книга на майка ти толкова време, за да си мълча, и каквото и да мислиш, съвсем не съм чак такъв глупак.

– Извинявай – отговорих аз. – Нямах предвид това.

Пол упорито поклати глава.

– Знам. Не съм умен като Касис или като теб, но понякога ми се струва, че умниците най-лесно се отчайват.

Той се усмихна и почука с пръст по слепоочието си.

– Много работа се върши тук – каза добродушно. – Доста работа.

Аз го погледнах.

– Виждаш ли, от истината не боли – продължи Пол. – Ако го беше разбрала, нищо нямаше да се случи. Ако ги беше помолила за помощ, вместо да се оправя сама, както винаги...

– Не – гласът ми бе решителен и категоричен. – Ти не разбираш. Тя никога не е знаела истината. Или ако е знаела, не го е признавала дори пред себе си. Заради нас. Заради мен... – тук се задавих и от стомаха ми се надигна познат вкус, кисел, който ме разяждаше. – Не е било нейна работа да казва истината. Това е наша – моя работа – преглътнах болезнено. – Само аз мога да я кажа – произнесох с усилие. – Само аз знам цялата история. Само аз бих могла да се осмеля...