Александър Ангелов - За жанра изобщо и за петте убийства конкретно

Криминалната книга и у нас доби всички права. Редица чужди и наши автори се радват на „опашково разграбване“ на своите книги най-вече… когато тези книги са фантастични и криминални.

Криминалните романи понякога са нещо като кръстословиците, семките, фъстъците и другите явления, които се превръщат в механична страст. А това, знайно е, води до всеядие, изгражда и възпитава безкритичност. Следователно трябва да внимаваме в подбора, в това, което наричаме „криминално“, тъй като твърде близко е понятието „банално“.

Този жанр, чийто гъдел лесно предизвиква определена „литературна наркомания“, е и един от най-поддаващите се на схематизиране. Както при кубчето на унгареца Рубик невероятното количество комбинации се оказва все пак изчислимо и мнозина му намират майсторлъка в няколко варианта. Край авторите на основното тризвучие в жанра — Е. А. По, А. Конан Дойл и… разбира се, Агата Кристи, се строяват хиляди, повече или по-малко способни писатели, които изграждат вариации и потпури около убийството и неговото разследване и разкриване. Чувствителното ухо на опитния литератор обаче веднага ще различи дали има нещо от „голямата терца“ и в ерудираното му съзнание почти автоматично съответното произведение ще застане на съответното място. Разбира се, този, който иска непременно да прави теория на жанра, ще възроптае срещу лековатия ни предговор и дори ще докаже, че и „Престъпление и наказание“ на Достоевски е криминален роман. Това не е ново, както не е ново и съждението, че този гениален роман на гениалния руски писател е такъв, какъвто е, именно защото е надхвърлил жанра. И понеже се отнасяме с уважение към жанра, нека мислим за него в неговите рамки, още повече, че с нетърпение чакаме да започнем поне с първото убийство.

Но преди това нека довършим кратките си бележки за жанра. Неговите особености го правят лесна и любима плячка за пародията. Особено когато се срещат твърде сериозни писатели, които сипят щампа след щампа и много уверено и много скучно ни водят с откривателско самочувствие по пътища, по които отдавна сме минали и които отдавна познаваме.

Любителите на жанра ще се съгласят, вярвам, че типологията на детективите не може да се изрази чрез безкраен линеен ред. Във филмовата и театралната интерпретация на детективи и инспектори с всяка изминала година актьорът е поставен пред страшните трудности да се измъква от готовите схеми и шаблони, които му се лепят като пиявици. Да си припомним, че човекът, който гони престъпника (а твърде малко време му остава за личните, в случай че е задомен — домашните му дела!), обикновено е настинал, час по час киха или го наболява апандиситът — изобщо го мъчи някаква характерност зад иначе неотразимия му, съоръжен с лула (цигара, дъвка и пр.) вид.

Полският писател Йежи Шеверски не е нито първият, нито последният криминален писател, който върви по ръба на самото „криминале“ като такова и на… пародийния му образ. Прави го, трябва да му се признае, изящно, тънко, с вкус. Четивен, лек и непосредствен, той увлича читателя и от двете страни на „барикадата“. И лишените от чувство за хумор любители на страхотии, защото има и такива, и скептичните мъдреци, сити от конфекцията дори когато е създадена от майстори. Тази особеност придава основния чар на предлаганата книга. В нея всяко убийство е литературен отговор на определена стилистика, без да се губи истинската „прелест“ на действителното криминално престъпление.

Не винаги двойствеността е качество, но в подобни случаи е белег на многозначност и определя съвсем категорично богатството на творбата. Тя е признакът ма обединение на петте убийства. Главното е, че пародията е насочена към основните образци на жанра съответно във всяка визирана национална литература. Тук е атмосферата на Агата Кристи, на Жорж Сименон, на Реймънд Чандлър, Пер Вальо и Май Шевал. Тук е и самият Йежи Шеверски, чието невидимо, но осезаемо присъствие в стилизираните новели избухва в петата („убийството по полски“) в неудържим фойерверк от фантазия, хумор и тънко познаване на жанра „откъм кухнята“. В тази новела Шеверски разкрива зад разиграващата се на преден план криминална история не само най-често срещаните в полските криминални романи досадни шаблони, не само професионалните „хватки“ на майсторите, но и онези похвати, които сам е използувал в останалите новели.