Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Другите ще ходят ли? – попита Пол, като извади един червей от топлото му място в лявата си буза и ловко го окачи на кукичката.

Свих рамене.

– Не ме интересува – казах.

В мълчанието, което последва, чух как червата на Пол шумно изкуркаха.

– Гладен ли си?

– Не.

Тогава го чух. Съвсем ясно, откъм пътя от Анже, отначало едва доловимо, после по-силно, като жуженето на сънена пчела, после като шума на кръвта в слепоочията след продължително тичане през полето. Звукът на самотен мотоциклет.

Внезапно ме обзе паника. Пол не биваше да го вижда. Ако това беше Томас, аз трябваше да бъда сама – а мъчителният прилив на радост в сърцето ми подсказваше, крещеше с ясна възторжена увереност, че е той.

Томас.

– Може би си струва да хвърлим един поглед – казах с престорено безразличие.

Пол издаде неопределен звук.

– Ще има сладки с джинджифил – лукаво подхвърлих аз. – И печени картофи, и царевица... и пити... и наденица на жар.

Чух как червата му закуркаха още по-силно.

– Можем да се промъкнем и да похапнем – предложих.

Мълчание.

– Касис и Рен ще бъдат там.

Или поне така се надявах. Разчитах да бъдат там, за да мога по-бързо да се измъкна и да се върна при Томас. Мисълта за близостта му – непоносимата гореща радост, която ме изпълваше – ме караше да чувствам парене под краката, сякаш стъпвах върху въглени.

– Т-тя там ли ще бъде? – в тихия му глас се долавяше омраза, която при други обстоятелства би ме изненадала. Никога не бях си представяла, че Пол може да е злопаметен. – Имам предвид м-м-м... – лицето му се изкриви от усилие. – М-м-м... Твоята м-м-м...

Поклатих глава.

– Не ми се вярва – прекъснах го аз по-рязко, отколкото ми се искаше. – Боже мой, Пол, полудявам, като правиш така.

Той равнодушно сви рамене. Сега ясно чувах бръмченето на мотоциклета, може би на миля-две нагоре по пътя. Стиснах юмруци толкова силно, че ноктите се забиха в дланите ми.

– Искам да кажа – заговорих по-доброжелателно, – искам да кажа, че всъщност това няма значение. Тя просто не разбира, това е.

– Ще б-б-бъде ли там? – упорстваше Пол.

Поклатих глава.

– Не – излъгах. – Тази сутрин каза, че ще чисти колибата на козата.

Пол кимна.

– Добре – каза кротко.

Томас можеше да почака около час на Наблюдателния пост. Времето беше топло; можеше да скрие мотоциклета си в храстите и да запали цигара. Ако наоколо нямаше никого, можеше да рискува и да се потопи в реката. Ако след това никой не се появеше, би могъл да напише бележка и да я остави (може би със свитък списания или бонбони, старателно увити във вестник) на Наблюдателния пост, в разклонението под платформата. Знаех това, беше го правил и преди. През това време аз можех лесно да стигна до центъра на селото с Пол, след това да хукна обратно, веднага щом издебна момент, в който никой не гледа. Нямаше да казвам на Ренет и Касис, че Томас е тук. Изпитах алчна радост при мисълта за това. Представих си лицето му, озарено от приветствена усмивка – усмивка, която щеше да бъде само за мен. С тази мисъл пришпорих Пол към селото , горещата ми ръка здраво стискаше неговата хладна длан.

Площадът около фонтана вече беше почти изпълнен с народ. Още повече хора излизаха от църквата, децата държаха свещи, младите момичета носеха корони от есенни листа, шепа млади мъже идваха пречистени от изповедалнята – сред тях Гилерм Рамонден – и заглеждаха момичетата, за да напълнят главите си с нов рой грешни помисли. Или с надеждата да получат нещо повече, ако им се даде; фестивалът на реколтата беше подходящото време за това, нямаше какво друго да ги занимава... Видях Касис и Ренет, застанали малко встрани от тълпата. Рен беше облякла червена вълнена рокля и носеше огърлица от трънки, а Касис ядеше сладка, поръсена със захар. Никой като че ли не говореше с тях и аз усещах малкия изолиран кръг, в който бяха застанали. Ренет се смееше – пронизителен звънлив смях като писък на чайка. На известно разстояние от тях стоеше майка ми и гледаше. В едната си ръка държеше кошница със сладки и плодове. Изглеждаше много безцветна сред празничната тълпа с черната рокля и кърпа на главата на фона на цветята и пъстрите дрехи. Усетих как Пол до мен изтръпна.

Група хора край фонтана подхванаха весела песен. Мисля, че Рафаел беше там, а също и Колет Годен, и чичото на Пол, Филип Уриас, с жълто шалче, нелепо омотано около врата, и Аниес Пьоти с неделната си рокля и лачени обувки. С корона от плодчета на косата. Помня как за кратко гласът ѝ се извиси над останалите – не беше школуван, но звучеше много нежно и чисто – и усетих как космите на тила ми настръхват, сякаш призракът, в който по-късно се превърна, се разхожда на гроба ми. Все още помня думите на песента, която пееше: