Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Томас – ако наистина беше Томас – вече трябваше да е стигнал Наблюдателния пост. Но Пол стоеше до мен и по нищо не личеше, че има намерение да се слее с тълпата. Гледаше към майка ми, застанала от другата страна на фонтана, и нервно хапеше устни.

– Нали каза, че н-няма да е тук – упрекна ме той.

– Не знаех – отговорих аз.

Постояхме малко, докато хората се освежаваха с разхладителни напитки. Имаше кани с ябълков сок и вино, наредени край фонтана, а много жени като майка ми бяха донесли хляб, козуначени кифли и плодове, които раздаваха пред вратата на църквата. Забелязах, че майка ми се държи на разстояние и малцина се приближаваха, за да си вземат от храната, която тя така грижливо бе приготвила. Лицето ѝ изглеждаше невъзмутимо, почти безразлично. Само ръцете ѝ я издаваха – бели нервни ръце, които здраво стискаха дръжката на кошницата. Устните ѝ бяха бели на бледото лице.

Терзаех се. Пол не проявяваше никакви признаци, че ще се отдели от мен. Една жена – Франсин Креспен, мисля, сестрата на Рафаел – му подаде кошница с ябълки, но после ме видя и усмивката ѝ се вкамени. Малко хора бяха пропуснали да видят надписа на стената на кокошарника.

Свещеникът излезе от църквата. Отец Фромон. Днес слабите му, кротки очи блестяха със съзнанието, че паството му е единно; той държеше разпятието, окачено на дървен прът, високо във въздуха като трофей. Зад него две момчета, прислужници на олтара, носеха Девата върху златистожълт подиум, украсен с горски плодове и есенни листа. Учениците от неделното училище се обърнаха към малкото шествие със свещи в ръце и запяха химн на реколтата. Момичетата се контеха и упражняваха усмивките си. Видях и Ренет да се суети. После двама млади мъже изнесоха от църквата жълтия трон на кралицата на фестивала. Беше само от слама, нищо особено, с облегалки за главата и ръцете, направени от стръкове царевица, и възглавничка от есенни листа. Но сега, когато слънцето го огряваше, лесно можеше да мине и за златен.

Край фонтана чакаха около дузина момичета на подходяща възраст. Помня ги всичките: Жанет Креспен в прекалено отеснялата си рокля за причастие, червенокосата Франсин Уриас, цялата в лунички, които колкото и да търкаше с трици, не можеше да махне, Мишел Пьоти със стегнатите си плитки и очила. Никоя от тях не би могла да засенчи Ренет. Те също го знаеха. Личеше си по начина, по който я гледаха, застанала леко встрани от останалите с червената си рокля и дългата си разпусната коса, в чиито къдрици бяха вплетени горски плодчета – със завист и подозрение. Може би и с известно злорадство: тази година никой не би предложил Рен Дартижан за кралица на реколтата. Не и тази година, когато слуховете витаеха край нас като сухи листа, носени от вятъра.

Свещеникът говореше. Слушах с все по-голямо нетърпение. Томас щеше да ме чака. Трябваше да си тръгна бързо, за да не го изпусна. До мен Пол гледаше към фонтана с онзи поглед на глуповато упорство.

– Това беше година на множество изпитания – отецът говореше монотонно и провлачено, сякаш овца блееше в далечината. – Но вашата вяра и енергичност отново ги преодоляха – долавях нетърпението, не по-малко от моето, на хората в тълпата. Те вече бяха изслушали дълга проповед. Сега беше време за коронясването на кралицата, за танци и празнуване. Видях как малко дете бръкна в кошницата на майка си, извади парче сладкиш и бързо, незабелязано го изяде, застанало под ръката ѝ, на прибързани, лакоми хапки.

А сега е време да празнуваме.

– Това бе друго нещо. Чух тихо шушукане в тълпата, одобрително и нетърпеливо мърморене. Отец Фромон също го усети.

– Моля ви само да бъдете умерени във всичко – изблея той, – да не забравяте Кому отдавате почит, без Кого не би могло да има реколта и радост...

– Свършвай вече, отче! – обади се груб весел глас откъм църквата.

Отец Фромон изглеждаше обиден и същевременно смирен .

– Всяко нещо с времето си, сине мой – поучително обяви той. – Както казвах... сега е времето да открием фестивала в името на нашия Господ Бог, като изберем кралицата на реколтата – момиче на възраст между дванадесет и осемнадесет години, – да ръководи честванията ни и да носи ечемичната корона...

Дузина гласове го прекъснаха и закрещяха имена – някои доста неразбираеми. Рафаел крещеше:

– Аниес, Пьоти!