Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Този път ще го помоля, обещах си аз. Ще го помоля да ме вземе със себе си, където и да отива – в Германия или в гората, да ме отведе завинаги където поиска, стига само той и аз – той и аз... Молех се на Старата Майка и тичах, а клоните на къпините ме удряха по краката, без да ги забелязвам. Моля те, Томас. Моля те. Само ти. Завинаги. По пътя на дивия си бяг не видях никого в полето. Всички други бяха на фестивала. Когато стигнах до Правите камъни, започнах да крещя името му с цяло гърло, гласът ми отекваше пронизително в кадифената тишина на реката.

Можеше ли вече да си е тръгнал?

– Томас! Томас! – бях прегракнала от смеха, от страха. – Томас! Томас!

Почти не го забелязах, толкова беше бърз. Измъкна се от храстите и с едната ръка ме сграбчи за китката, с другата запуши устата ми. В първата секунда дори не можах да го позная – лицето му бе мрачно – и започнах бясно да се дърпам, опитах се да захапя ръката му и оставих малки белези като от човка върху дланта му.

– Шшт, Backfisch, какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

Познах гласа му и престанах да се боря.

– Томас. Томас.

Не можех да спра да повтарям името му, ноздрите ми се изпълниха с познатата миризма на тютюн и пот от дрехите му. Притиснах куртката му до лицето си така силно, както за нищо на света не бих се осмелила преди два месеца. В потайната ѝ тъмнина целунах плата с отчаяна страст.

– Знаех, че ще се върнеш. Знаех, че ще го направиш.

Той ме погледна, без да каже нищо.

– Сама ли си? – очите му изглеждаха по-малки от обикновено, бдителни.

Кимнах.

– Добре. Искам да ме чуеш.

Заговори много бавно, като подчертаваше всяка дума. В ъгълчето на устата му нямаше цигара, очите му не блестяха. Стори ми се отслабнал през последните няколко седмици, чертите му се бяха изострили, устните бяха изтънели.

– Искам да слушаш внимателно.

Кимнах покорно. Каквото поискаш, Томас. Очите ми блестяха и пареха. Само ти, Томас. Само ти. Исках да му разкажа за майка си и Рен, и за портокала, но чувствах, че моментът не е подходящ. Заслушах се в думите му.

– В селото може да дойдат хора – каза. – С черни униформи. Знаеш какво означава това, нали?

Кимнах.

– Германска полиция – отвърнах му. – СС.

– Точно така – говореше отчетливо и ясно, много различно от обичайния небрежнопровлачен маниер. – Може да задават въпроси.

Погледнах го в недоумение.

– Въпроси за мен – добави той.

– Защо?

– Няма значение защо – ръката му все още стискаше здраво, дори болезнено, китката ми. – Може да те питат за някои неща. За онова, което правим.

– Имаш предвид списанията и всичко останало?

– Точно така. И за стареца в кафенето. Гюстав. Онзи, който се удави.

Лицето му изглеждаше мрачно и изопнато. Обърна лицето ми към него, за да го погледна, и доближи своето. Усещах миризмата на цигарен дим от яката и дъха му.

– Слушай, Backfisch. Важно е. Не бива да им казваш абсолютно нищо. Никога не си ме виждала. Не си била в "Ла Реп" в нощта на танците. Дори не знаеш името ми. Разбра ли?

Кимнах.

– Не забравяй – настоятелно добави Томас. – Не знаеш нищо. Никога не си говорила с мен. Кажи на останалите.

Отново кимнах и той като че ли се поотпусна.

– И още нещо – гласът му бе изгубил строгостта си и беше станал почти нежен. Усетих как се размеквам отвътре като горещ карамел. Погледнах го в очакване. – Не мога да идвам повече тук – каза тихо. – Поне известно време. Става твърде опасно. Сега успях да се измъкна за последен път.

Замлъкнах за миг.

– Можем да се срещаме в киното – предложих смутено. – Както правехме преди. Или в гората...

Томас нетърпеливо поклати глава.

– Не ме ли слушаш? – отсече. – Изобщо не можем да се срещаме. Никъде.

Усетих как по кожата ми полази студ като от полепнали снежинки. Мислите ми се събираха като черни облаци.

– За колко време? – прошепнах накрая.

– За дълго – долавях нетърпението му. – Може би завинаги.

Сепнах се и се разтреперих. Студените тръпки по кожата се бяха превърнали в парене, сякаш се бях отъркаляла в коприва. Той взе лицето ми в ръце.

Виж, Фрамбоаз – заговори бавно. – Съжалявам. Знам, че ти... – тук млъкна внезапно. – Знам, че е трудно.

Усмихна се – жестоко, но някак унило, като диво животно, което се опитва да изобрази дружелюбие.

– Донесох ви някои неща – каза накрая. – Списания, кафе – отново същата принудена, весела усмивка. – Дъвка. Шоколад. Книги.

Гледах го в мълчание. Сърцето ми натежа като буца студена глина.