Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Няма да я изпусна! – извиках задъхана с дрезгав глас.

– Няма! Няма! – Направих крачка нагоре по брега, като дърпах след себе си прогизналите щайги. После още една. Чувствах хлъзгавата жълта кал под стъпалата си, която заплашваше да издърпа краката ми изпод мен. Прътът се забиваше жестоко в раменете ми, докато се мъчех да повдигна щайгите като с лост. А дълбоко в съзнанието си тръпнех в екстаз от мисълта, че той гледа, че само ако успеех да издърпам Старата Майка от скривалището ѝ, тогава желанието ми... желанието ми...

Една стъпка. После още една. Забивах пръсти в глината и се изкачвах все по-нагоре. Още една крачка – и тежестта ми започна да олеква, водата се беше изляла от щайгите. Усещах как съществото вътре се удря бясно в стените на щайгите. Още една крачка.

После – нищо.

Дърпах, но капанът не помръдваше. Заплаках от притеснение, задърпах с всички сили нагоре по склона на брега, но щайгите се бяха закачили за нещо. Може би за корен, провиснал от голия бряг като корен на гнил зъб, или плаващ пън, заплел се в телената мрежа.

– Заяде! – извиках отчаяно. – Проклетият капан се закачи за нещо!

Томас ме изгледа присмехулно.

– Това е само една стара щука... – каза той с нотка на нетърпение.

– Моля те, Томас... – виках задъхана. – Ако я изпусна... тя ще се измъкне... ще цопне във водата и ще се освободи... моля те...

– Няма да цапам с кал униформата си – кротко обясни Томас.

Сви рамене и свали куртката и ризата си, като внимателно ги окачи на един храст.

Ръцете ми трепереха от усилието. Държах пръта, докато той оглеждаше капана.

– Има някакви корени – извика. – Май че някоя от летвите се е откачила и се е заплела в корените. Здраво е запънало.

– Можеш ли да го стигнеш? – изкрещях аз.

Томас сви рамене.

– Ще опитам.

Свали панталоните си и ги окачи при другите части от униформата си. Остави обувките си до самия бряг. Видях го как трепери на влизане във водата – там беше дълбоко – и го чух да ругае шеговито.

– Сигурно съм полудял – каза той. – Тук е страшен студ!

Сега стоеше почти до раменете в гладката кафява вода. Помня как Лoapa се раздели там, където беше стъпил, течението бе силно и образуваше малки пенести вълнички около тялото му.

– Можеш ли да го стигнеш? – извиках му аз. Ръцете ми горяха, главата ми блъскаше ожесточено. Все още усещах как щуката, до половината във водата, мощно се мяташе между стените на щайгите.

– Ей там е – чух го да казва. – Точно под повърхността. Мисля... – водата се плисна, той се гмурна и веднага се покача отново, като видра. – Малко по-нататък... – задърпах пръта с цялата сила, която имах у себе си. Слепоочията ми горяха и ми се прииска да закрещя от болка и тревога. Пет секунди... десет секунди... за малко да припадна, пред очите ми разцъфнаха червеночерни цветя и молитвата – " моля те о моля те ще те пусна кълна се само моля те моля те Томас само ти Томас само ти завинаги само... "

После изведнъж капанът се освободи. Отскочих назад на брега и почти изтървах пръта, а освободената конструкция за малко да падне върху мен. Със замъглен поглед и вкус на метал в гърлото я изтеглих на безопасно разстояние от водата. Под ноктите и по вече подутите ми от мазоли длани се набиха трески от счупената щайга. Започнах да дърпам телената мрежа, като охлузих кожата от ръцете си, убедена, че щуката се е измъкнала... Нещо се блъсна в стената на капана. Пляс-пляс-пляс. Изведнъж си спомних за майка ни, която ни търкаше с ожесточение, когато не се бяхме измили добре, понякога до кръв. Жестокият мокър плясък на кесията в емайлирания леген – " Виж лицето си, Боаз, какъв срам! Ела тук и ме остави да те почистя..."

Пляс-пляс-пляс. Сега звукът беше по-слаб, не толкова настойчив, но аз знаех, че рибата може да живее минути – дори до половин час, – след като бъде уловена. През процепите в мрака на капана виждах огромен силует с цвят на тъмно олио и блясъка на окото – самотна сачма, която се търкаля към мен и лъщи на слънчевата светлина. Изпитах дива радост, стори ми се, че умирам.

– Стара Майко – зашепнах дрезгаво. – Стара Майко, искам. Искам. Направи така, че да остане. Накарай Томас да остане – прошепнах го бързо, за да не ме чуе Томас. После, когато не се появи на брега, го повторих за всеки случай, ако старата щука не ме беше чула първия път. – Накарай Томас да остане. Накарай го да остане завинаги.

Щуката пляскаше и се мяташе в капана. Сега можех да различа очертанията на устата ѝ, зловещи полегати бърни, обкичени с метални кукички от предишни опити на рибари, и изпитах ужас от размерите ѝ, гордост от победата си, лудо облекчение, което ме задушаваше... Всичко свърши. Кошмарът, започнал с Жанет и водната змия, портокалите, пристъпите на лудост на майка ми... Всичко свърши тук, на речния бряг, с едно момиче с изкаляна пола и боси крака, мръсна къса коса и грейнало лице, с тази кутия от щайги, тази риба, този мъж, който изглеждаше почти момчешки без униформата си и с мокра коса. Нетърпеливо се огледах наоколо.