Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Но какво ще правим с дрехите му? – около устата на Касис имаше синкава ивица, но гласът му бе все още силен. – Не можем да рискуваме просто да ги хвърлим във водата. Някой може да ги намери. И да разбере...

– Можем да ги изгорим – предложих аз.

Касис поклати глава.

– Ще се вдигне много дим – каза лаконично. – Освен тона не можеш да изгориш пистолета, нито колана, нито опознавателните знаци.

Аз безразлично свих рамене. В съзнанието си виждах как Томас плавно се търкулва във водата като уморено дете в леглото си – отново и отново. Тогава ми хрумна.

– Дупката на морлоките – казах.

Касис кимна.

– Добре – отвърна той.

Кладенецът и сега изглежда точно като тогава, макар че някой беше го залял с бетон, за да не падат децата в него. Когато майка ми живееше тук, от кладенеца вадехме единствената вода за пиене, а дъждовната вода от водосточната тръба използвахме само за напояване. Той представляваше огромен тухлен цилиндър, който се издигаше на около пет фута над земята, снабден с ръчна помпа за вадене на водата. На върха на цилиндъра имаше дървен капак с катинар, който предпазваше от нещастни случаи и замърсяване. Понякога, когато времето беше много сухо, водата в кладенеца ставаше жълта и с леко солен привкус, но през по-голямата част от годината беше сладка. След като прочетохме " Машината на времето ", двамата с Касис дълго време си играхме на морлоки и елои около кладенеца, който с мрачната си внушителност ни напомняше за тъмните дупки, в които изчезваха създанията.

Изчакахме да се смрачи, за да се приберем у дома. Взехме вързопа с дрехите на Томас и го скрихме в гъстите лавандулови храсти в края на градината, докато стане съвсем тъмно. Донесохме и пакета със списанията, макар че дори Касис не прояви интерес към тях след всичко, което се бе случило. Един от нас трябваше да намери претекст да излезе навън, обясни Касис – като, разбира се, очакваше аз да го направя, – бързо да измъкне вързопа и да го хвърли в кладенеца заедно с неразопакования свитък списания. Ключът за катинара висеше от вътрешната страна на вратата при останалите ключове от къщата – дори имаше етикет с надпис "Кладенец" заради страстта на майка ми към реда – и лесно можеше да се вземе, а после да се върне, без майка ми да забележи. След това, каза Касис с необичайно хладнокръвие в гласа си, всичко зависи от нас. Никога не сме виждали, не сме чували за Томас Лайбниц. Никога не сме разговаряли с германски войници. Хауер и останалите ще си затварят устата, защото знаят кое е добро за тях. Ние трябва само да гледаме глупаво и да мълчим.

Беше по-лесно, отколкото очаквахме. Майка ми получи поредния си пристъп и беше твърде заета със собственото си страдание, за да забележи бледите ни лица и разплаканите ни очи. Веднага изпрати Рен в банята, като каза, че все още усеща мириса на портокал по кожата ѝ, и започна да трие ръцете ѝ с камфор и пемза, докато Ренет запищя. Излязоха след двадесет минути – Рен с кърпа на главата и силно вмирисана на камфор, майка ми – мрачна, стиснала зъби от потиснат гняв. За нас нямаше вечеря.

– Пригответе си нещо, ако искате – посъветва ни майка. – Тичате из горите като цигани. Перчите се по площада... – тя почти изстена и докосна с ръка слепоочието си в стария предупредителен жест. Последва мълчание, през което ни гледаше така, сякаш бяхме непознати, после се отпусна в люлеещия се стол до камината и бясно запремята куките на плетката си, докато се полюшваше и съзерцаваше пламъците.

– Портокали – тихо каза майка ми. – За какво ви е да носите портокали в къщата? Толкова ли ме мразите?

Но на кого говореше – не беше ясно. Никой от нас не се осмели да ѝ отговори. Пък и не знам какво бихме могли да ѝ кажем.

В десет часа тя се качи в стаята си. За нас вече беше късно, но майка ни, която често губеше представа за времето, докато траеха пристъпите ѝ, не каза нищо. Поседяхме малко в кухнята, заслушани в шума от стаята ѝ – приготвяше се за лягане. Касис слезе в избата да донесе нещо за ядене и се върна с парче rillettes, увито в хартия, и половин хляб. Ядохме, макар че никой от нас не изпитваше глад. Мисля, че може би сме се опитвали да избягаме от разговора помежду си.

Постъпката – ужасната постъпка, която бяхме извършили – все още стоеше пред очите ни като дяволски плод. Тялото му, бледата му северняшка кожа, почти синкава на пъстрия фон на листата, извърнатото настрана лице, сънливото плавно търкулване във водата... Смачканите листа около окървавения му тил – странно, че на влизане куршумът бе оставил такава малка и съвършено кръгла дупка, – носле бавното величествено плискане на водата... Убийствен гняв раздуха скръбта ми. Ти ме измами, мислех си. Измами ме. Измами ме!