Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Томас! Ела да видиш!

Мълчание. Чуваха се само тихите звуци на реката, която се плискаше в калните брегове. Станах и отидох до ръба да погледна.

– Томас!

Но от Томас нямаше и следа. Там, където се беше гмурнал, водата беше невъзмутимо гладка с цвят на cafe аи lait [101] Кафе с мляко (фр.). – Бел. прев. . На повърхността се виждаха само няколко мехурчета.

– Томас!

Може би ме бе обзела паника. Ако бях реагирала веднага, може би щях да го измъкна навреме, да избегна неизбежното... Но едва сега мисля за това. Тогава обаче, все още зашеметена от победата си, с крака, треперещи от изтощение, можех единствено да си спомня стотиците пъти, когато двамата с Касис бяха играли на тази игра – гмуркаха се дълбоко под водата и се преструваха на удавени, криеха се в подмолите под пясъчния насип и излизаха на повърхността с червени лица, и се заливаха от смях, а Ренет крещеше ли, крещеше. В капана Старата Майка пляскаше Величествено. Направих още две крачки към ръба.

– Томас?

Мълчание. Постоях там няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. Прошепнах:

–Томас?

Лоара шумолеше като коприна под краката ми. Старата Майка пляскаше по-слабо между стените на капана. Дългите жълти корени край ерозиралия бряг се протягаха към модата като пръсти на вещица. И тогава разбрах.

Желанието ми се бе изпълнило.

Когато Касис и Рен ме намериха два часа по-късно, аз лежах със сухи очи край реката, сложила една ръка върху обувките на Томас, а другата върху счупените щайги, в които се намираха останките на голямата риба, започнала вече да се вмирисва.

Все пак ние бяхме само деца. Не знаехме какво да правим. Страхувахме се – Касис може би повече от останалите,защото беше по-голям и много по-добре от нас разбираше какво ще се случи, ако ни свържат със смъртта на Томас. Тъкмо той се гмурна под водата и намери Томас под насипа, освободи глезена му от корена, който го бе повлякъл надолу, и извади тялото му на брега. Тъкмо Касис прибpa оставените му дрехи и ги върза на вързоп с колана му. Плачеше, но този ден прояви особено хладнокръвие, каквото никога досега не бяхме виждали у него. По-късно си помислих, че може би тогава бе изразходвал целия си житейски запас от смелост. Може би затова след време потърси убежище в сладката забрава на пиенето. Рен беше безполезна. През цялото време седя на брега и плака с подуто, почти погрозняло лице. Едва когато Касис я разтърси и я накара да обещае – да обещае! , – тя реагира, като слабо кимна през сълзи и ридания: "Томас, о, Томас!" Може би затова въпреки всичко никога не намразих Касис. В края на краищата през онзи ден той бе до мен, а това беше повече, отколкото всеки друг можеше да направи. Така е до ден днешен.

– Трябва да проумееш това – момчешкият му глас, несигурен и треперещ от страх, все още странно напомняше този на Томас. – Ако разберат за нас, ще си помислят, че ние сме го убили. Ще ни разстрелят.

Рен го гледаше с огромни ужасени очи. Аз обърнах очи към реката, странно безразлична, странно незаинтересована. Никой нямаше да ме разстреля. Аз бях уловила Старата Майка. Касис рязко ме тупна по рамото. Виждаше се, че страда, но беше твърд.

– Боаз! Слушаш ли ме?

Кимнах.

– Трябва да направим така, че да изглежда, сякаш някой друг го е убил – каза той. – Съпротивата или някой друг. Ако помислят, че се е удавил... – млъкна и погледна със суеверен страх към реката. – Ако разберат, че е плувал с нас... може да кажат на другите, на Хауер и останалите... и...

Касис преглътна конвулсивно. Нямаше нужда да казва нищо повече. Спогледахме се.

– Трябва да направим така, че да изглежда... – обърна се към мен с молба. – Знаеш. Като екзекуция.

Кимнах.

– Аз ще го направя – казах.

Отне ни известно време, докато разберем как се стреля с пистолет. Имаше предпазител. Освободихме го. Оръжието тежеше и миришеше на мазнина. После възникна въпросът къде да стреляме. Аз предложих в сърцето, Касис – в главата. Каза, че един изстрел е достатъчен, точно тук, в слепоочието, да прилича на работа на Съпротивата. Вързахме ръцете му с връв, за да изглежда по-автентично. Заглушихме звука от изстрела с куртката му, но дори и така пукотът – глух и същевременно звучен, със силно ехо, което все не заглъхваше, като че ли изпълни целия свят.

Скръбта ми беше дълбока, твърде дълбока, за да изпитвам нещо друго освен трайно вцепенение. Съзнанието ми беше като реката – гладко и лъскаво на повърхността, изпълнено с хлад отдолу. Довлякохме Томас до ръба и го хвърлихме във водата. Без дрехите или документите му знаехме, че ще бъде невъзможно да го разпознаят. Казвахме си, че до утре течението може да го е отнесло чак до Анже.