Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Само ги скрийте, разбрахте ли? – очите му блестяха като на дете, което споделя приятна тайна. – И не казвайте на никого за нас. На абсолютно никого.

Обърна се към храстите, откъдето беше изскочил, и извади пакет, омотан с връв.

– Отвори го – подкани ме той.

Гледах го мрачно.

– Хайде – гласът му звучеше неестествено, пресилено весел. – За теб е.

– Не го искам.

– О, Backfisch , стига...

Понечи да ме прегърне, но аз го отблъснах.

– Казах ти, че не го искам! – това бе гласът на майка ми, писклив и рязък, и изведнъж намразих Томас за това, че го изтръгна от мен. – Не го искам, не го искам, не го искам!

Той ми се усмихна безпомощно.

– О, стига – повтори. – Не се дръж така. Аз само...

– Можем да избягаме – казах внезапно. – Знам много места в гората. Можем да избягаме и никой няма да се сети къде да ни търси. Можем да се храним със зайци и други неща... гъби... ягоди... – лицето ми гореше. Гърлото ми бе пресъхнало и ме болеше. – Ще бъдем в безопасност – упорствах аз. – Никой няма да знае...

Но по лицето му виждах, че е безполезно.

– He мога – категорично отвърна той.

Почувствах как очите ми се изпълват със сълзи.

– Не можеш ли п-поне да останеш още малко? – сега говорех като Пол, покорно и глупаво, но не можех да направя нищо. Искаше ми се да го оставя да си тръгне с хладно, гордо мълчание, без да кажа нито дума, но те излизаха от устата ми и аз не можех да ги спра.

– Моля те! Можеш да изпушиш една цигара или да поплуваш, или д-да половим р-риба...

Томас поклати глава.

Почувствах как нещо вътре в мен рухва бавно и неизбежно. Изведнъж чух звук от удар на метал в метал.

– Само няколко минути! Моля те! – как мразех гласа си в този момент, това глупаво страдалческо хленчене. – Ще ти покажа новите си капани. Ще ти покажа капана си за щука.

Мълчанието му беше тежко, търпеливо като гроб. Усещах как времето ми се изплъзва неумолимо. Отново чух далечно метално подрънкване, като от тенекиени кутии, вързани за опашката на куче, и изведнъж разпознах звука. Обля ме вълна на отчаяна радост.

– Моля те! Важно е! – сега крещях високо, детински, с надежда за спасение, готова да заплача със сълзи; горещината изгаряше клепачите и стягаше гърлото ми. – Ще кажа, ако не останеш, ще кажа, ще кажа, ще...

Той кимна веднъж, нетърпеливо.

– Пет минути. Нито минута повече. Съгласна ли си?

Сълзите ми спряха.

– Съгласна съм.

Пет минути. Знаех какво трябва да направя. Това бе последният ни шанс – моят последен шанс, – но сърцето, което блъскаше като чук, изпълваше отчаяното ми съзнание с дива музика. Беше ми дал пет минути. Обзе ме въодушевление и аз го задърпах за ръката към голямата пясъчна ивица, където бях заложила последния си капан. Молитвата, завладяла цялото ми съзнание още докато тичах от селото, сега кънтеше оглушително и настойчиво – само ти само ти о Томас моля те о моля те моля те моля те, – а сърцето ми биеше така силно, че тъпанчетата ми заплашваха да се спукат.

– Къде отиваме? – гласът му беше спокоен, ведър, почти равнодушен.

– Искам да ти покажа нещо – казах задъхана и още по-силно задърпах ръката му. – Нещо важно. Хайде!

Чувах дрънченето на консервените кутии, които бях вързала за бидона от олио. В капана има нещо, казах си с внезапна тръпка на въодушевление. Нещо голямо. Консервените кутии подскачаха бясно във водата и дрънчаха. Отдолу двете щайги, омотани с телена мрежа, се люлееха и подскачаха под повърхността.

Трябваше да е тя. Просто трябваше.

От скривалището си под насипа издърпах дървения прът, с който изваждах тежките си капани на повърхността. Ръцете ми трепереха така неудържимо, че при първия опит за малко не изпуснах пръта във водата. С помощта на куката, закрепена в края му, отделих щайгите от поплавъка и изместих големия бидон. Те подскачаха и се мятаха.

– Много е тежко ! – изкрещях аз.

Томас ме гледаше озадачен.

– Какво е това, по дяволите? – попита.

– О, моля те... моля те... – дърпах щайгите, като се опитвах да ги изтегля нагоре по стръмния бряг. Между летвите на щайгите се стичаше вода. Вътре блъскаше и се мяташе нещо голямо и злобно.

Чух тихия смях на Томас до мен.

– Ах, ти, Backfisch – смееше се той. – Мисля, че накрая я улови. Старата щука... Lieber Gott [100] Мили Бож е (нем.). – Бел. прев. изглежда огромна !

Почти не го слушах. Дъхът драскаше гърлото ми като шкурка. Усещах как босите ми пети безпомощно се плъзгат по калта към водата. Създанието в ръцете ми ме теглеше навътре сантиметър по сантиметър.