Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Но тази година нямаше големи приготовления. Горчивината на случилото се в "Ла Мовез Репютасион" сложи начало на унинието ни; последваха писмата, слуховете, надписите по стените, шепотът зад гърба и любезното мълчание в лицето. Предполагахме, че не може да има дим без огън. Обвиненията (надписът "НЪЦИСКА УЛИЧНИЦА" на кокошарника, който се появяваше изписан с по-големи и по-ярки букви всеки път, когато го замазвахме), подсилени от отказа на майка ни да потвърди или опровергае клюките, приказките за посещенията ѝ на "Ла Реп", преувеличавани и предавани жадно от уста на уста, бяха достатъчни, за да събудят още по-силни подозрения. Тази година фестивалът на реколтата беше безрадостен за семейство Дартижан.

Другите правеха огньове и връзваха пшеницата на снопи. Децата минаваха по редовете, за да съберат до едно търкулналите се зрънца. Ние обирахме последните си ябълки – тоест онези, които не бяха съвсем изгнили и проядени – и ги нареждахме в избата на подноси, като гледахме ябълките да не се допират, за да не се разпространи гниенето. Прибирахме зеленчуците в кошове в избата под зейна и отгоре ги покривахме с тънък слой пръст. Майка ни дори печеше от специалните си хлябове, макар че в Ле Лавьоз нямаше голям пазар за печивата ѝ, и невъзмутимо ги продаваше в Анже. Помня как един ден натоварихме двуколката с хляб, пити и сладкиши и ги закарахме на пазара, как слънцето грееше над препечените корички във форми на жълъди, таралежи, малки маски, изкривени в гримаси, и те блестяха като полиран дъб. Малко от децата в селото отказваха да говорят с нас. Един ден на път за училище някой скрит в храстите край реката беше хвърлил по Ренет и Касис буци земя. С приближаването на деня на фестивала момичетата започнаха да се оглеждат една друга, да сресват косите си с особено старание и да мият лицата си с овесено брашно, защото в деня на празника една от тях щеше да бъде избрана за кралица на реколтата, да получи корона от ечемични класове и стомна вино. Изобщо не се интересувах от това. С моята къса права коса и жабешко лице никога не можех да стана кралица на реколтата. Впрочем освен Томас нищо друго не ме интересуваше. Питах се дали изобщо някога ще го видя отново. Седях край Лоара при капаните и въдицата си и наблюдавах. Вярвах, че ако по някакъв начин уловя щуката, Томас ще се върне.

Сутринта на фестивала беше студена и ясна, изпълнена с умиращата светлина на жарава, типична за октомври. Майка ни стоя будна цяла нощ – по-скоро от инат, отколкото от любов към традицията, – за да прави сладкиши с джинджифил, черни палачинки от елда и къпиново сладко, които сложи в кошници и ни даде да занесем на панаира. Аз нямах намерение да ходя. Вместо това издоих козата и свърших малкото си неделни домашни задължения, после тръгнах към реката. Тъкмо бях заложила особено изобретателен капан от две щайги и един бидон за олио, омотани с телена мрежа и с рибени обрезки за стръв. Намираше се точно до ръба на брега и нямах търпение да го проверя. Усещах миризмата на сено във въздуха, която се разнасяше от първите есенни огньове. Ароматът беше горчив, древен като света и напомняше за по-щастливи времена. Докато бродех през царевичното поле край Лoapa, и аз се почувствах стара. Сякаш вече бях живяла дълги, дълги години.

Пол чакаше при Правите камъни. Не се изненада, когато ме видя, вдигна за кратко глава от въдицата си и пак заби поглед в корковия поплавък във водата.

– Няма ли да ходиш на п-панаира? – попита той.

Поклатих глава. Осъзнах, че не съм го виждала, откакто майка ми го изгони от къщи, и изведнъж се почувствах виновна за това, че съвсем бях забравила стария си приятел. Може би затова седнах до него. Със сигурност не търсех компания – потребността ми да остана сама ме задушаваше.

– И аз н-няма да ходя.

Тази сутрин Пол изглеждаше почти мрачен, кисел; беше свъсил вежди в съсредоточено изражение, което бе прекалено, неудобно зряло.

– Всички онези идиоти ще п-пият и ще т-танцуват. На кого му е притрябвало?

– На мен – не.

Кафявите водни змиорки на реката в краката ми ме хипнотизираха.

– Отивам да проверя всички капани, после ще се пробвам на големия пясъчен нанос. Касис казва, че понякога там има щуки.

Пол ме изгледа цинично.

– Никога н-няма да я хванеш – отсече.

– Защо не?

Той сви рамене.

– Просто н-няма и това е.

Известно време ловихме риба, седнали един до друг; слънцето бавно затопляше гърбовете ни и жълточервеночерните листа падаха едно по едно върху копринената вода. Чухме църковните камбани да звънят напевно и далечно от другата страна на полето и да възвестяват края на литургията. Фестивалът щеше да започне след десет минути.