Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Възможно е – равнодушно каза Луи. – Но все пак можем да опитаме, нали?

Луи остави Десанж в избата, както се бяхме разбрали. Каза ни, че може да го задържи за двадесет и четири часа, преди да повдигне обвинение. С любопитство в погледа и преднамерена безизразност в гласа ни уведоми, че имаме време да осъществим замисъла си. Добро момче е този Луи Рамонден, въпреки че бавно загрява. Но и твърде много прилича на чичо си Гилерм, за да бъдем спокойни, и затова, предполагам, отначало не забелязах добротата му. Надявах се само да не съжали в скоро време за това.

Отначало Десанж буйстваше и крещеше в избата. Настояваше за адвокат, за телефон, за сестра си Лор, за цигарите си. Твърдеше, че носът го боли, че е счупен, че доколкото му е известно, в момента може би частици от костта си пробиват път към мозъка му. Блъскаше по вратата, умоляваше, заплашваше, ругаеше. Ние не му обръщахме внимание и постепенно звуците утихнаха. В дванадесет и половина му занесох кафе, чиния хляб и charcuterie [99] Колбаси (фр.). – Бел. прев. . Той се мръщеше, но беше спокоен, погледът в очите му бе пресметлив.

– Вие само отлагате момента, Мами – каза ми, докато режех хляба на филии. – Имате само двадесет и четири часа, защото, както знаете, веднага щом се обадя по телефона...

– Гладен ли сте всъщност ? – рязко заговорих аз. – Защото няма да ви навреди, ако погладувате малко, а и няма да ми се налага да слушам отвратителните ви приказки. Така ли е?

Люк ме изгледа мръснишки, но не каза нищо по въпроси.

– Така е – довърших.

През останалата част от деня с Пол се преструвахме, че работим. Беше неделя и ресторантът не работеше, но все още имаше да се свършат доста неща в овощната и в зеленчуковата градина. Копах, кастрих и плевих, докато бъбреците ми започнаха да парят от болка, а от подмишниците ми се стичаше пот. Пол ме наблюдаваше от къщата, без да забелязва, че и аз го наблюдавам.

Двадесет и четири часа. Не ми излизаха от главата, сякаш бях заболяла от тежка болест. Знаех, че трябва да направя нещо , но какво мога да свърша за това време – не се сещах. Бяхме се справили с единия Десанж – поне временно, – но другият все още бе свободен да върши злините си. А времето ни беше ограничено. Няколко пъти дори отидох до телефонната будка пред пощенската станция – измислях всякакви претексти, за да се навъртам наоколо, веднъж дори набрах номера, но затворих, преди някой да е отговорил. Осъзнах, че нямам никаква представа какво да кажа. Струваше ми се, че колкото и да се взирам, виждам все същата ужасна истина, все същите неудачни възможности за избор. Старата Майка, разтворила паст, обкичена с въдичарски кукички, със стъклени очи, блеснали от гняв, и аз – боря се със страшното съпротивление, стискам зъби като лещанка, налапала въдица, сякаш щуката е част от мен, която се мъча да освободя, някакво потайно кътче в моето сърце, което се мята и подскача на куката, ужасяващ, тайнствен улов...

Накрая реших, че имам две възможности. В ума ми се въртяха и други – Лор Десанж да обещае, че ще ме остави на мира, а аз в замяна да освободя малкия ѝ брат, – но нещо земно, практично в мен ми казваше, че няма да стане. Досега с действията си спечелихме само едно – време, – а аз чувствах как тази награда ми се изплъзва с всяка секунда, докато си блъскам главата над това как да я използвам. Ако нищо не ми хрумнеше, към края на седмицата предсказанието на Люк – "от утре вашата тъжна малка тайна ще бъде разкрита във всяко списание, във всеки вестник " – щеше да стане реалност, черно на бяло, и аз щях да изгубя всичко: фермата, ресторанта, мястото си в Ле Лавьоз... Знаех, че единствената алтернатива е да използвам истината като оръжие. Но дори това да ми помогнеше да запазя дома и работата си, кой би могъл да каже как ще се отрази на Писташ, на Ноазет, на Пол?

Скърцах със зъби тревожно. Никой не бива да се изправя пред такъв избор, хленчех аз. Никой.

Копаех лехата с лук така усърдно и машинално, че започнах да изравям зреещите растения, като разхвърлях наоколо лъскавите малки лукчета заедно с плевелите. Избърсах потта от очите си и установих, че плача.

Никой не бива да избира между живота и лъжата. И въпреки това тя е била принудена да го направи – Мирабел Дартижан, жената на снимката, с фалшив наниз от перли и срамежлива усмивка, жената с остри скули и безмилостно изпъната назад коса. Беше се отказала от всичко – фермата, от овощната градина, от малката ниша, която бе направила за себе си, от мъката, от истината, – бе заровила миналото, без да се обръща назад, за да продължи напред... Само един факт липсва в албума ѝ, едно-единствено нещо, което не би могла да напише, защото нямаше откъде да го знае. Един последен факт, който да довърши историята. Един-единствен.