Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Луи го погледна.

– Разбира се, господине – каза любезно, но караваната се наклони още леко напред. Люк бързо посегна към нея, сякаш да я хване.

– На ваше място бих отстъпил още назад, господине – кротко предложи Луи. – Не ми изглежда съвсем стабилна.

Цялата конструкция се наклони още съвсем леко.

– На какво си играеш? – сега долових нотка на гняв.

Луи само се усмихна.

– Снощи беше доста ветровито, господине – отбеляза учтиво и отново натисна хидравличния крик в краката си. – Край реката има повалени дървета.

Видях как Люк застина. Гневът го правеше тромав, главата му подскачаше назад като на петел, който се готви забой. Забелязах, че е по-висок от Луи, но малко по-слаб.

Луи нисък и набит, бе прекарал по-голямата част от живота си в налитане на бой. Затова беше станал и полицай. Люк направи крачка напред.

– Просто веднага остави крика – произнесе бавно, заплашително.

Луи се усмихна.

– Разбира се, господине – отвърна. – Както кажете.

Видях края като на забавен каданс. Караваната, кацнала заплашително на един от ръбовете си, полетя назад, след като загуби опорната си точка. Последва дрънчене и всичко в кухнята – чинии, чаши, ножове, тигани – внезапно отскочи от мястото си и се посипа в далечния край на караваната с трясък като от изпочупени съдове. Караваната продължи да описва ленива дъга надолу, тласкана от собствена си инерция и тежестта на разместените мебели. За миг ни се стори, че ще застане на четирите си колела. После се стовари бавно и тромаво на една страна върху тревата край пътя, разнесе се гръм, от който къщата ми се разтресе и чашите в бюфета на долния етаж задрънчаха така, че се чу чак в спалнята.

Няколко секунди двамата мъже само се гледаха, Луи – загрижено и със съчувствие, Люк – с учудване и нарастващ гняв. Караваната лежеше на една страна на поляната и дрънченето и тропотът вътре постепенно заглъхваха.

– Оппа! – обади се Луи.

Люк го стрелна с ядосан поглед. За секунда нещо прескочи между тях и изведнъж сплетоха ръце, размахаха юмруци с такава бързина, че не можех да уловя движенията им. След миг Люк седеше на земята, закрил лицето си с ръце, а Луи му помагаше да стане с любезно изражение на съчувствие.

– Боже мой, господине, как се случи това? Като че ви прилоша за малко, а? Сигурно е от шока, съвсем естествено е. Успокойте се.

Люк фучеше от гняв.

– Имаш ли... представа... какво направи, смотаняко?

Думите му не се чуваха добре, защото ръцете закриваха лицето му. По-късно Пол каза, че видял Луи да го удря с лакът право в носа, макар че всичко стана твърде бързо и не успях да забележа. Жалко. Щеше да бъде приятно за гледане.

– Адвокатът ми ще те разори... Ще те видя тогава – по дяволите, кръвта ми изтича...

Странно, но сега ясно виждах роднинската прилика, по-изявена отпреди, нещо в начина, по който натъртваше сричките – капризно хленчене на разглезено градско момче, което никога досега не е срещало отказ. За миг ми се стори, че говори точно като сестра си.

Тогава с Пол слязохме по стълбите – не мисля, че бихме могли да останем и минута повече в къщата – и излязохме навън да гледаме забавата. Люк вече беше станал от земята. Не изглеждаше особено хубав сега, когато от носа му течеше кръв, а очите му бяха насълзени. Забелязах, че на единия от скъпите му парижки ботуши има следа от прясно кучешко лайно. Подадох му носна кърпа. Люк ме изгледа подозрително и я взе. Започна да попива кръвта от носа си. Личеше си, че все още не разбира нищо от случилото се, беше пребледнял, но гледаше упорито и борбено, като човек ,който има зад гърба си адвокати, съветници и високопоставени приятели.

– Видяхте всичко, нали? – каза той и се изплю. – Видяхте какво направи кучият син с мен – погледна кървавата носна кърпа, сякаш не можеше да повярва. Носът му се подуваше здравата, както и очите. – И двамата видяхте как ме удари, нали? – продължи да упорства. – Посред бял ден! Мога да Те осъдя и да ти взема всичко... до последната... стотинка...

Пол сви рамене.

– Аз не видях много – произнесе бавно. – Ние, старите хора, не виждаме както на младини, пък и недочуваме...

– Но вие гледахте – настояваше Люк. – Не може да не сте видели... – в този момент ме забеляза да се усмихвам и присви очи. – О, разбирам – каза с противен тон. – Ето за какво била цялата работа, а? Мислите, че можете да накарате смешния си жандарм да ме тормози, нали? – той погледна злобно към Луи. – Щом това е най-доброто, което може да ви хрумне... – запуши ноздрите си, за да спре кървенето.