Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

"Виждъли сме децата ти с него тъка че ни съ опитвъй ди отричаш. Ние знаем къква игра играеш. Мислиш си че си по дубра по дубра от другите ама си саму швапска уличница и дицата ти дават сведния на германците. Къкво шъ кажеш за това. “

Почеркът може да принадлежи на всеки. Със сигурност човекът е необразован, правописът му е ужасен, но това би могло да бъде написано от всекиго в селото. Майка ми бе започнала да се държи още по-непостоянно от обикновено, затваряше се в къщата през по-голямата част от деня и гледаше всеки минувач с подозрение, граничещо с параноя.

Третото писмо е най-лошото. Предполагам, че не е имало други, макар че може просто да е решила да не ги запазва, но все пак мисля, че това е последното.

"Не заслужаваш дъ живееш – гласи то. – Нъциска уличница и надутите ти деца. На бас че не знаеше че ни продават на германците. Питъй ги уткъде идват сичките неща. Държът ги на едно място в гурата. Взимат ги ут някакъв чувек Лайбниц мисля че съ казва. Пузнаваш го. Пък ние пузнаваме тебе. "

Една нощ някой изрисува червено К на пътната врата и НЪЦИСКА УЛИЧНИЦА отстрани на кокошарника, но ние го замазахме с боя, преди някой да успее да прочете написаното. И октомври се изниза.

Пол и аз се върнахме от "Ла Мовез Репютасион" късно през нощта. Дъждът бе спрял, но все още беше студено – или нощите са станали по-студени, или съм станала по-чувствителна, отколкото преди години, – а търпението ми се беше изчерпало и настроението ми бе лошо. Но колкото по-нетърпелива ставах, толкова по-спокоен изглеждаше Пол, докато накрая започнахме да се гледаме в злобно мълчание и да дишаме тежко като локомотиви.

– Онова момиче... – каза Пол накрая. Тонът му беше спокоен и замислен, сякаш говореше на себе си. – Изглеждаше много младо, нали?

Изпитах досада от привидно несъществената му забележка.

– Какво момиче, за бога? – сопнах се аз. – Мислех, че ще намерим начин да се отървем от Десанж и от мазната му каравана, а не да си търсиш извинение да се заглеждаш но момичета.

Той не ми обърна внимание.

– Седеше до него – каза бавно. – Сигурно си я видяла да влиза. Червена рокля, високи токчета. Често идва и на караваната.

Оказа се, че я помня. Смътно си представих лице с червена уста и черен бретон. Една от редовните клиентки на Люк, пристигнала с него от града.

– Е, ѝ?

– Това е дъщерята на Луи Рамонден. Преместила се е в Лиже преди две години – нали знаеш, с майка си, Симон, след развода. Сигурно ги помниш – той кимна, сякаш му бих отговорила с нещо повече от сумтене. – Симон си е върнала моминското име, Трюриан. Сега момичето трябва да е на четиринадесет, може би на петнадесет.

– И какво?

Все още не виждах какво интересно има в това. Извадих ключа си и го пъхнах във вратата.

Пол продължи да говори бавно и замислено.

– Със сигурност на не повече от петнадесет, бих казал – повтори.

– Добре – отсякох аз. – Радвам се, че си намерил с какво на разнообразиш вечерта. Жалко, че не си я попитал за номера на обувките ѝ, тогава наистина щеше да имаш какво да сънуваш.

Пол ми отвърна с ленивата си усмивка.

– Ти всъщност ревнуваш – каза.

– Нищо подобно – отговорих възмутено. – Просто бих искала да пускаш лигите си върху нечий друг килим, мръсен стар развратник.

– Ами, мислех си... – бавно произнесе той.

– Добре правиш – отвърнах аз.

– Мислех си, че може би Луи – нали е жандарм и така нататък, – може би ще реагира, след като дъщеря му има връзка на петнадесет, може би дори на четиринадесет години с възрастен мъж, женен мъж като Люк Десанж – той ме стрелна с победоносен шеговит поглед. – Искам да кажа, вярно е, че времената са се променили от нашите младежки години, но бащите и дъщерите – особено полицаите...

Аз креснах:

– Пол!

– Пък и пуши от онези сладникави цигари – добави със същия замислен тон. – От онези, които се предлагаха в джазклубовете преди години.

Гледах го с възхищение.

– Пол, това е почти умно.

Той скромно сви рамене.

– Разпитах наоколо – продължи. – Помислих, че все нещо ще изскочи рано или късно – Пол направи пауза. – Затова се забавих малко повече вътре – добави той. – Не бях сигурен дали ще успея да убедя Луи да отиде и да ги види с очите си.

Зинах.

– Довел си Луи? Докато чаках отвън?

Пол кимна.

– Казах му, че са ми откраднали портфейла в бара. Настоях да дойде и да огледа – отново пауза. – Дъщеря му се целуваше с Десанж – обясни той. – Това помогна малко.