Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Пол – заявих аз, – можеш да пускаш лигите си върху всеки килим в тази къща, ако искаш. Имаш позволението ми.

– Бих предпочел да ги пускам върху теб – каза Пол с екстравагантна широка усмивка.

– Мръсен старец.

На следващия ден Люк дойде да отвори караваната и откри, че Луи го очаква. Жандармът беше в пълна униформа, обикновено разсеяното му и любезно изражение бе сменено от военно безличие. На тревата до караваната имаше някакъв предмет, който приличаше на детско камионче.

– Гледай – каза ми Пол, застанал до прозореца.

Изоставих мястото си до печката, където кафето тъкмо се канеше да кипне.

– Само гледай – повтори той.

Прозорецът беше открехнат и аз усещах мириса на димната влажна мъгла над Лоара, която се спускаше над полето. Миризмата беше носталгична като запалена шума.

– Ехо! – гласът на Люк достигаше съвсем ясно до ушите ми. Той вървеше с безгрижната увереност на човек, който знае, че е неустоим. Луи Рамонден само стоеше и го гледаше безизразно.

– Какво е донесъл със себе си? – тихо попитах Пол и махнах към машинката на тревата.

– Само гледай – посъветва ме той усмихнат.

– Хей, как върви? – попита Люк и бръкна в джоба си за ключовете. – Сигурно бързаш да закусиш, а? Отдавна ли чакаш?

Луи само го гледаше, без да обели нито дума.

– Слушай – Люк махна широко с ръка. – Палачинки, сслска наденица, яйца и бекон a l'anglaise [97] По английски (фр.). – Бел. прев. . Закуска "Десанж". Плюс голяма кана от моето най-черно, най-силно cafe noirissime [98] Най-черно кафе (фр.). – Бел. прев. , защото виждам, че си прекарал тежка нощ – той се засмя. – Какво имаше, а? Бой на пазара пред църквата? Някой краде от местните овце? Или си обикалял за нещо друго?

Луи продължаваше да мълчи. Стоеше съвсем неподвижно, като полицай играчка, сложил ръка върху ръкохватката на устройството, оставено на тревата.

Люк сви рамене и отвори вратата на караваната.

Предполагам, че ще станеш по-разговорлив, след като хапнеш от моята закуска "Десанж".

В продължение на няколко минути гледахме как Люк изважда тентата и рекламните плакати за менютата си. Луи стоеше безизразно до караваната и като че ли не го забелязваше. Въпреки всичко Люк запя нещо весело на чакащия полицай. След малко дочух звуците на музика от радиото.

– Какво чака? – попитах нетърпеливо. – Защо не каже нещо?

Пол се усмихна.

– Дай му време – посъветва ме той. – Рамонден никога не са били по бързите реакции, но тръгнат ли веднъж...

Луи изчака цели десет минути. Междувременно Люк продължаваше да изглежда весел, но и объркан, като изостави всички опити да поведе разговор. Започна да загрява тиганите за палачинките и наперено отмести хартиената си шапка от челото, като я килна леко назад. Накрая Луи се раздвижи. Не отиде далеч – просто подкара камиончето към задната част на караваната и се изгуби от поглед.

– Какво е това всъщност? – попитах аз.

– Хидравличен крик – отговори Пол, като продължаваше да се усмихва. – Използват се в гаражите. Гледай.

И пред очите ни караваната започна да се накланя напред, съвсем бавно. Отначало почти незабележимо, после внезапно се лашна и Десанж изхвръкна от малката си кухня като пор от дупката си. Изглеждаше ядосан, но имаше вид и на уплашен; за пръв път от самото начало на тази жалка игра бе изваден от равновесие и това много ми допадаше.

– Какво, по дяволите, смяташ, че правиш! – закрещя той на Рамонден, сякаш не можеше да повярва на очите си. – Какво е това?

Мълчание. Забелязах как караваната отново се наклони, съвсем леко. Пол и аз източихме вратове, за да виждаме какво става.

Люк хвърли бърз поглед на караваната, за да се увери, че не е повредена. Навесът висеше накриво, а цялата каравана бе залитнала на една страна като пияница, като палатка, разпъната върху пясък. Видях как лицето му възвърна пресметливото си изражение, предпазливия остър поглед на човек, който не просто държи аса в ръкава си, а има цяла допълнителна колода.

– За малко да ме уплашиш – каза той с весел, неотстъпчив тон. – Хей, наистина за малко да ме уплашиш. Изкара ми ангелите, така да се каже.

Не чухме нито дума от Луи, но ни се стори, че караваната се наклони още малко. Пол откри, че от прозореца на спалнята се вижда задната ѝ част, затова се преместихме там. Гласовете им долитаха отдалеч, но отекваха ясно в хладния утринен въздух.

– Хайде, човече – каза Люк и този път в тона му се долови безпокойство. – Стига шеги. Нали? Върни караваната на мястото ѝ и аз ще ти приготвя специалитета си за закуска. За сметка на заведението.