Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Никога няма да накарате момичето да свидетелства. То няма да...

– Момичето е моя дъщеря – просто каза Луи. – Ще направи – ще каже – каквото е редно.

Люк за пореден път кимна. Трябва да призная, че беше доста хладнокръвен.

– Добре – каза накрая. Дори леко се усмихна. – Добре. Схванах.

Въпреки всичко изглеждаше спокоен; бледият цвят на лицето му се дължеше по-скоро на гняв, отколкото на страх. Погледна право към мен и устата му се изкриви иронично.

– Дано победата да си струва, Мами – натъртено произнесе той. – Защото от утре ще ви е необходима много смелост и съчувствие. От утре вашата тъжна малка тайна ще бъде разкрита във всяко списание, във всеки вестник в страната. Трябва само да се обадя тук-там и ще го направя... В края на краищата това беше много мръсен номер и ако нашият приятел тук си мисли, че дъщеря му струва нещо...

Той млъкна и се усмихна злобно, но зяпна в почуда, когато полицаят закопча с белезници първо едната, после другата му ръка.

– Какво? – сякаш не вярваше на ушите си, учуден почти до смях. – Какво, по дяволите, правиш сега? Искаш да прибавиш отвличане към списъка с обвиненията към теб ли? Къде си мислиш, че се намираш? В проклетия Див запад?

Луи му хвърли безучастен поглед.

– Длъжен съм да ви предупредя, господине – каза той, – че грубото и агресивно поведение няма да ви помогнат и че мой дълг е...

– Какво? – почти изкрещя Люк. – Какво поведение? Нали ти ме удари! Не можеш...

Луи го изгледа учтиво-осъдително.

– Имам основание да смятам, господине, че грубото ви поведение може да е последствие от консумация на алкохол или друго упойващо средство и че заради личната ви безопасност считам за свой дълг да ви задържа, докато...

– Арестуваш ли ме? – настоятелно попита Люк, все още учуден. – Обвиняваш ли ме?

– Не бих го направил, ако не беше мой дълг, господине – отговори Луи с укор. – Но съм сигурен, че тези двама свидетели ще потвърдят грубото ви заплашително поведение, нецензурния език, необузданите прояви... – той кимна към мен. – Ще се наложи да ме придружите до участъка, господине.

– Тук няма участък, по дяволите! – изкрещя Люк.

– Луи използва мазето в дома си за задържане на пияници и нарушители на реда – спокойно обясни Пол. – Разбира се, отдавна не му се е налагало да го ползва – откакто Гюгюст Тинон беше буйствал на онзи гуляй преди пет години...

– Но аз имам здрава изба, изкопана в земята, която е изцяло на ваше разположение, Луи – ако смятате, че има опасност да избяга, докато го водите през селото – предложих любезно. – Има хубав здрав катинар и нищо, с което не може да се нарани...

Луи като че ли се замисли върху предложението.

– Благодаря, госпожо Симон – отговори накрая. – Мисля, че може би засега там ще му бъде най-добре. Поне докато реша какво да правя по-нататък.

Той огледа критично Десанж, който сега бе пребледнял, но не само от гняв.

– Вие сте луди – и тримата – тихо промърмори Люк.

– Разбира се, ще се наложи първо да ви претърся – спокойно каза Луи. – Не мога да ви позволя да запалите пожар или нещо подобно. Бихте ли изпразнили джобовете си, ако обичате?

Люк поклати глава.

– Не мога да повярвам – промърмори той.

– Съжалявам, господине – настояваше Луи. – Но съм длъжен да ви помоля да изпразните джобовете си.

– Щом ме молиш – кисело отвърна Люк. – Не знам какво очаквате да спечелите от това, но щом адвокатът ми чуе...

– Аз ще му помогна – предложи Пол. – Не мисля, че ще му е лесно да бръкне с ръце в джобовете си.

С бързи движения въпреки привидната си тромавост той започна ловко да отупва дрехите на Люк и да вади съдържанието на джобовете му – запалка, няколко хартийки за цигари, ключове за кола, портфейл, пакет цигари. Десанж се съпротивляваше безпомощно и ругаеше. Огледа се наоколо, сякаш очакваше да види някого, на когото да извика за помощ, но улицата бе пуста.

– Един портфейл – каза Луи, докато преглеждаше съдържанието. – Една запалка. Сребърна. Един мобилен телефон.

Той надникна в пакета цигари и изсипа всичко от него в дланта си.

Тогава забелязах нещо, което не бях виждала досега. Малко блокче с неправилна форма, тъмнокафяво на цвят, което приличаше на стар дъвчащ бонбон от меласа.

– Чудя се какво ли е това – приветливо отбеляза Луи.

– Върви по дяволите! – рязко кресна Люк. – Това не е мое! Ти си ми го подхвърлил, стар глупако! – този път говореше на Пол, който го гледаше спокойно и учудено. – Никога няма да докажеш...