Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Не мисля, че е имало оплаквания за материални щети – флегматично каза Луи.

– О, така ли? – отсече Люк. – Когато адвокатите ми видя...

Луи го прекъсна.

– Нормално е да сте разстроен. Вятърът е потрошил всичко в заведението ви. Разбирам ви, сигурно не сте знаели какво вършите.

Люк го гледаше потресен.

– Ужасна нощ – любезно каза Пол. – Първата октомврийска буря. Сигурен съм, че можете да получите застрахователно обезщетение.

– Разбира се, нямаше как да не се случи – обадих се аз. Такава нестабилна каравана, паркирана отстрани на пътя, не можеше да издържи. Чудя се как не е станало по-рано.

Люк кимна.

– Разбирам – каза тихо. – Не е зле, Фрамбоаз. Никак не е зле. Виждам, че доста сте се потрудили – тонът му беше почти доброжелателен. – Но знаете, че и без караваната мога да направя много неща. Ние можем да направим много неща – направи опит да се усмихне, трепна от болка и отново захвана да бърше носа си. – Може би ще им дадете това, което искат – продължи той със същия доброжелателен, почти съблазняващ тон. – Е, Мами ? Какво ще кажете?

Не знам какво трябваше да отговоря. Погледнах го и се почувствах стара. Очаквах да се предаде, да отстъпи, но в този момент Люк изглеждаше по-оперен от когато и да било, в острите черти на лицето му се четеше очакване. Бях изиграла най-силния си коз – нашия най-силен коз, моя и на Пол – и въпреки това Люк не изглеждаше победен. Бяхме като деца, които се мъчат да заприщят река. Изживяхме своя звезден миг на триумф – онова изражение на страх и гняв, което видяхме на лицето му, струваше си дори само за това, – но накрая колкото и да се борим, реката винаги побеждава. Луи също е прекарал детството си край брега на Лоара, казах си. Сигурно се чувства по същия начин. Единственото, което постигна, беше да си създаде проблеми. Представих си армията от адвокати, съветници, градска полиция, имената ни по вестниците, разголване на тайните ни... Почувствах се уморена. Толкова уморена.

Тогава видях лицето на Пол. Усмихваше се с онази своя топла бавна усмивка, изглеждаше почти весел, в очите му блестеше мързеливо учудване. Нахлупи баретата на челото си с жест, който бе някак решителен, комичен и героичен едновременно, сякаш най-старият рицар на света сваля за последен път забралото, за да се хвърли в битка с врага. Изведнъж страшно ми се прииска да се разсмея.

– Мисля, че можем... ъ-ъ-ъ... да разрешим ситуацията – каза той. – Може би Луи малко се е поувлякъл. Всички Рамонден са малко... ъъъ... сприхави, бързо се палят. В кръвта им е – усмихна се, сякаш се извиняваше, после се обърна към Луи. – Помниш ли онази история с Гилерм... какъв ти се пада, брат на баба ти?

Десанж слушаше с нестихващ гняв и презрение.

– На баща ми – поправи го Луи.

Пол кимна.

– А, да. Гореща кръв имат тези Рамонден. Сички ду идин.

Сега премина на диалект – едно от нещата, които майка ми най-много мразеше у него, заедно със заекването – и произношението му стана по-завалено, отколкото го помнех отпреди години.

– Помня оня път, дету утидоха с другити да нъпадат фермътъ – стария Гилерм с дървиния крак най-утпред – зарът уная работъ в "Ла Мовез Репютасион", май чи и сия е с тая лоша слава...

Люк сви рамене.

– Виж, с удоволствие бих изслушал всичките ви селски легенди за отминали времена. Но наистина искам...

– И цялътъ рабутъ зърад идин младеж – неумолимо продължаваше Пол. – Ей такъв кът вас, де. Градско момче, ъ-хъ, от странство... и той въртеши на пръста си беднити прости хорица на Лоара.

Стрелна ме с поглед, сякаш проверяваше емоционалния барометър на лицето ми.

– Лошо свърши, де. Нали тъй?

– По-лошо няма накъде – глухо отбелязах аз. – Случи му си най-лошото.

Люк ни гледаше предпазливо.

– Така ли? – попита.

Aз кимнах.

– И той харесваше млади момичета – казах с глас, който прозвуча слабо и далечно в собствените ми уши. – Разиграваше ги. Използваше ги за събиране на сведения. В днешно време това се нарича корупция.

– Естествено, някога повечето момичета нямаха бащи – заговори Пол приветливо. – Заради войната.

Видях как очите на Люк светнаха – беше разбрал. Той леко кимна, сякаш си отбеляза нещо наум.

– Това е свързано с миналата вечер, нали? – попита.

Не обърнах внимание на въпроса му.

– Вие сте женен, нали? – попитах на свой ред.

Люк отново кимна.

–Жалко ще бъде, ако жена ви разбере за всичко това – продължих аз. – Корумпиране на малолетни... мръсна работа... Не виждам как ще го скриете от нея.