Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Плувах до Камъка на съкровищата и седях там часове наред с въдицата си, загледана в изящната извивка на пръта пад водата и заслушана в звуците на реката под краката ми.

Рафаел отново мина да навести майка ми. Търговията в кафенето не вървеше. Някой беше надраскал с червена боя КОЛАБОРАЦИОНИСТ на задната стена, а една нощ бяха хвърляли камъни по прозорците и сега те бяха обковани с дъски. Стоях зад вратата и слушах как говори с нисък припрян глас:

– Вината не е моя, Мирабел – каза той. – Трябва да ми повярваш. Не съм отговорен за станалото.

Майка ми издаде непреклонен стържещ звук със зъби.

– Не мога да се карам с германците – продължи Рафаел. –Трябва да се държа с тях като с всички други посетители. Пък и не бях единственият...

Майка ми сви рамене.

– В това село може и да си – отвърна с безразличие.

– Как можеш да говориш така? Самата ти по едно време се радваше...

Майка ми се хвърли напред. Рафаел побърза да отстъпи, бутна шкафа и чиниите издрънчаха. Гласът ѝ прозвуча тихо и гневно:

– Млъкни, глупако – изсъска тя. – Това е минало, чуваш ли? Минало. И само ако заподозра, че си казал дума на някого...

Рафаел прежълтя от страх, но опита да я заплаши.

– На никого не позволявам да ме нарича глупак... – започна с треперещ глас.

– Ще те наричам глупак, а майка ти уличница, ако искам! – гласът на майка ми беше суров и вледеняващ. – Ти си глупак и страхливец, Рафаел Креспен, и го знаеш не по-зле от мен.

Тя стоеше толкова близо до него, че едва виждах лицето му, но ръцете му стърчаха от двете ѝ страни, сякаш в настойчива молба.

– Но ако ти или някой друг проговори за това – Бог да ти е на помощ, ако децата ми дочуят нещо заради теб – чувах дишането ѝ, шумолящо като мъртви листа, – ще те убия – прошепна майка ми и Рафаел сигурно ѝ повярва, защото лицето му побеля като извара и на тръгване ръцете му се тресяха толкова силно, че той побърза да ги прибере в джобовете си.

– Доближи ли се някой до децата ми, ще убия кучия син – изкрещя майка ми след него и аз видях как той се сви, сякаш думите ѝ бяха отрова. – Ще убия кучия син – повтори тя, макар че Рафаел вече беше при портата и подтичваше с наведена глава, сякаш се бореше със силен вятър.

Има думи, които ни преследват цял живот.

Тя беше в лошо настроение през целия ден. Пол изпита на гърба си острия ѝ език, когато дойде да вика Касис за игра. Майка ни, която мълчаливо кипеше след посещението на Рафаел, го нападна така ожесточено и неоснователно, че той можеше само да я гледа втренчено и да мърда устни, гласът му беше като заприщен от мъчително заекване.

– Аз с-с-съм т-толкова... т-т-толкова...

– Говори като хората, кретен! – изкрещя майка ми с леден глас и за миг ми се стори, че видях как в мекия поглед на Пол светва нещо диво, после той се обърна, без да промълви и дума, и хукна с всичка сила към Лоара, при което гласът му се възвърна и както тичаше, Пол закрещя странно и отчаяно.

– Прав ти път! – извика майка ми след него и затръшна вратата.

– Не биваше да говориш така – казах с леден тон на гърба ѝ. – Пол не е виновен, че заеква.

Тя се обърна и ме погледна с очи като ахати.

– Заставаш на негова страна – произнесе глухо. – Ако трябваше да избираш между мен и някой нацист, би застанала на страната на нациста.

Тогава започнаха да пристигат писмата. Три от тях, написани на тънка хартия със сини редове, бяха пъхнати под вратата. Видях я да вдига едно такова писмо и да го пъха в джоба на престилката си, като почти ми изкрещя да се върна в кухнята, да не се показвам, да взема сапуна и да търкам, да търкам. В гласа ѝ имаше режеща нотка, която ми напомни за торбичката с портокалови кори, и побързах да се махна, но запомних листа хартия и по-късно, когато го намерих залепен в албума между рецепта за boudin noir и изрезка от списание за това как да премахваме петна от боя за обувки, веднага го познах.

"Ние знаем къкво вършиш – пишеше в него с малки разкривени букви. – Слидим къкво правиш и знаем къкво да правим с кулаборционисти." Отдолу с едри червени букви беше написано: " научи се да пишеш, ха-ха!", но почеркът изглежда твърде едър, буквите – твърде червени, сякаш прекалено много се е старала да изглежда безгрижна. Разбира се, никога не ни спомена за бележките, но като се връщам назад във времето, осъзнавам, че резките промени и настроението ѝ може да са били свързани с получаването им. От друга бележка се вижда, че авторът ѝ е знаел нещо за срещите ни с Томас.