Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Е, майка ми не го удостои с онова, което хората наричат топло посрещане. Може би твърде ясно съзнаваше, че ги наблюдаваме, твърде добре си даваше сметка за всичко, което той знае за нея. Може би болестта ѝ я правеше груба или пък се дължеше на сприхавия ѝ по природа нрав. Тя се видя с него само още веднъж, а след две седмици Рафаел изчезна и всички, които бяха в "Ла Реп" онази нощ, бяха мъртви.

Майка ми само веднъж споменава за посещението му:

"Онзи глупак Рафаел се обади. Твърде късно, както обикновено. Каза, че знае откъде да намери хапчета. Отговорих му да не търси повече."

"Да не търси повече." Просто така. Ако беше друга жена, не бих повярвала, но Мирабел Дартижан не беше като другите жени. Да не търси повече. И това е последната ѝ дума. Доколкото ми е известно, никога повече не е взимала морфин, макар че можеше да се дължи по-скоро на онова, което се случи по-късно, а не толкова на силна воля. Разбира се, никога повече не донесох портокали.

Мисля дори, че изгубих вкус към тях.

Казах ви, че повечето от написаното в албума са лъжи. Цели абзаци, вплетени в истината като плевели в жив плет, допълнително завоалирани от причудливия жаргон, който използва, от разкривените пресичащи се редове, от съкратените или променени думи, поради което водя битка за всяка дума – моята воля срещу нейната, – за да извлека смисъла от тайния код.

"Днес вървях край реката. Видях жена да пуска хвърчило от шперплат и бидони от олио. Не съм си представяла, че такова нещо може да полети. Голямо като танк, но изрисувано в толкова много цветове и с панделки, вързани на опашката. Помислих (тук няколко думи са размазани от петно зехтин, оцветило мастилото върху хартията в тъмновиолетово) но тя скочи върху летвите и полетя във въздуха. Отначало не я познах, но ми се стори, че е Минет, само че (тук по-голямо петно размазва всичко останало с изключение на няколко думи, които все още се четат. Една от тях е " красиво ". Върху абзаца с по-големи букви е изписала думата "колебание". Отдолу – набързо нахвърляна скица, която би могла да представлява абсолютно всичко, но като че ли изобразява дълга фигура, стъпила върху нещо във формата на свастика).

Каквото и да е, няма значение. Не е имало жена с хвърчило. Дори споменаването на Минет не изяснява нещата – единствената Минет, която познавахме, беше застаряваща далечна братовчедка на баща ми, която хората любезно наричаха "ексцентрична" и която се обръщаше към множеството си котки с "бебетата ми", а понякога я виждаха на обществени места да слага котенца да сучат на гърдата ѝ, седнала с умиротворено лице и разголила скандално старческата си плът.

Казвам това само за да разберете. В албума на майка ми има всевъзможни фантастични истории, разкази за срещи с отдавна умрели хора, мечти, замаскирани като факти, иронични несъответствия: дъждовни дни, описани като ясни и слънчеви, въображаемо куче пазач, несъстояли се разговори – някои доста скучни, – целувка от отдавна изгубен приятел. Понякога така изкусно смесва истината с лъжата, че дори аз не знам кое какво е. Освен това лъжите нямат ясна цел. Може би в тях говори болестта ѝ или халюцинациите вследствие на пристрастяването. Не знам дали албумът е бил предназначен за друг читател, освен за нея саматa. Не прилича на мемоари. На места е почти във формата па дневник, но не съвсем; непоследователността на събити- ята го лишава от логика и го прави безполезен. Може би затова ми отне толкова време да разбера онова, което е било очевидно, да проумея причината за действията ѝ и ужасяващите ми реакции на тях. Понякога изреченията са двойно закодирани, записани между редовете на рецепти със ситен неравен почерк. Може би така е искала да бъде.

Последен и единствен акт на любов между нея и мен.

"Сладко от зелени домати. Нарежи зелени домати на парчета, както се режат ябълки, и ги претегли. Сложи в тенджера с 1 кг захар същото тегло домати. Пак станах в три тази сутрин и отидох да взема хапчетата си. Пак забравих, че нямам нито едно. Когато захарта се стопи (за да не загори, при нужда прибави 2 чаши вода), започни да бъркаш с дървена лъжица. Чудя се, ако отида при Рафаел, дали може да ми намери друг доставчик, не смея да отида пак при германците след онова, което стана, по-скоро да умра. После изсипи доматите и вари на бавен огън , като често разбъркваш. Периодично обирай пяната с решетеста лъжица. Понякога смъртта изглежда по-добра от това. Поне няма да се безпокоя дали ще се събудя, ха-ха. Продължавам да мисля за децата. Боя се, че Хубавата Иоланд страда от медена плесен, трябва да изкопая заразените корени, иначе ще се разпространи по всички останали. Остави го леко да поври около 2 часа, може и по-малко. Когато сладкото залепне за малка чинийка, значи е готово. Толкова ме е яд на себе си, на него, на тях. Най-много на себе си. Когато онзи идиот Рафаел ми каза, трябваше да прехапя устни до кръв, за да не се издам. Не мисля, че забеляза. Казах му, че вече знам, че момичетата винаги си търсят белята, че нищо страшно не е станало. Стори ми се, че му олекна, а когато си тръгна, взех голямата брадва и цепих дърва, докато капнах от умора, и през цялото време си представях, че това е лицето му. "