Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Пол се върна след половин час. На лицето си имаше леко смутената гримаса на човек, който очаква да му се карат, и лъхаше на бира.

– Наложи се да поръчам нещо за пиене – каза той виновно. – Щеше да изглежда странно, ако седях на празна маса да ги гледам.

Бях вече прогизнала и изнервена.

– Е? – попитах троснато. – Какво е голямото ти откритие?

Пол сви рамене.

– Може да няма нищо – отговори замислен. – По-добре... ъъъ... да почакам, докато проверя някои неща, преди да събуждам надеждите ти.

Погледнах го право в очите.

– Пол Дезире Уриас – започнах аз, – чакам те цяла вечност на дъжда. Стоя на тази смрад зад кафенето и гледам Десанж, защото ти каза, че може да научим нещо. Нито веднъж не се оплаках... – той ме изгледа присмехулно, но аз не му обърнах внимание. – Могат да ме канонизират за светица – казах сопнато – и ако възнамеряваш да ме държиш в неведение, докато размишляваш...

Пол махна лениво в знак на примирение.

– Откъде знаеш, че второто ми име е Дезире? – попита.

– Знам всичко – отвърнах, без да се усмихна.

Не знам какво са направили, след като избягахме. Два дни по-късно един рибар намери тялото на стария Гюстав в Лоара оттатък Курле. Рибите вече го бяха нападнали. Никой не спомена за станалото в "Ла Мовез Репютасион", но братята Дюпре бяха по-мълчаливи отвсякога и в кафенето цареше необичайна тишина. Ренет не каза какво се е случило, а аз се престорих, че съм избягала едновременно с Касис, затова тя не подозираше, че съм видяла нещо. Но по някакъв начин се промени. Изглеждаше хладна, почти агресивна. Когато мислеше, че не я гледам, натрапчиво докосваше косата и лицето си, сякаш проверяваше дали всичко е на мястото си. Няколко дни не ходи на училище, като обясни, че я боли корем.

За мое учудване майка ни я глезеше. Седеше с нея, поднасяше ѝ топли напитки и ѝ говореше тихо, припряно. Премести леглото на Ренет в своята стая – нещо, което не бе правила никога за мен или Касис. Веднъж я видях да ѝ дава две таблетки, които Рен взе с нежелание. От скришното си място зад вратата веднъж долових част от разговора им, в който ми се стори, че чух думата "проклятие". След взимането на хапчетата няколко дни Ренет се чувстваше доста зле, но скоро се възстанови и повече никой не спомена за случилото се.

В албума не е записано почти нищо по този повод. На една страница майка ми е отбелязала: " Р.-К. се възстанови напълно ", под изсушено цветче невен и рецепта за чай от пелин. Но отдавна хранех своите подозрения. Дали хапчетата не бяха нещо като очистително, средство срещу нежелана бременност? Дали не бяха лекарствата, за които майка ми пише в началото на албума си? И дали Т. Л. беше Томас Лайбниц?

Мисля, че Касис се беше досетил, но бе твърде погълнат от собствените си занимания, за да обръща внимание на Ренет. Учеше уроците си, четеше списанията си, играеше в гората с Пол и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Може би за него беше точно така.

Веднъж се опитах да говоря с брат си за това.

– Нещо се е случило ли? Какво искаш да кажеш?

Седяхме на Наблюдателния пост, ядяхме сандвичи с горчица и четяхме "Машината на времето". От началото на лятото това беше любимата ми книга и никога не ми омръзваше. Касис ме гледаше с пълна уста и очи, които сякаш избягваха моите.

– Не знам точно – казах предпазливо, като се взирах във ведрото му лице над корицата на книгата. – Аз останах само минутка повече, но... – беше ми трудно да го изразя с думи. В речника ми нямаше подходящи думи за такова нещо. – Те почти хванаха Ренет – продължих неубедително. – Жан-Мари и другите. Те... те я притиснаха до стената. Скъсаха ѝ блузата – казах.

Имаше и още, стига да можех да подбера думите. Опитах се да извикам в себе си чувството на ужас, на вина, което ме бе обзело тогава, усещането, че присъствам на нещо грозно, загадъчно, но по някаква причина всичките ми спомени бяха станали смътни, откъслечни, като видения от сън.

– Гюстав беше там – продължих отчаяна.

Касис започваше да се ядосва.

– Е, ѝ? – възкликна рязко. – Какво от това? Той постоянно висеше там, старият му безделник. Нищо ново не ми казваш.

А очите му продължаваха да отбягват моите, зареяни в страницата на книгата или навсякъде около мен като мъртви листа на вятъра.

– Имаше борба. Някой се боричкаше – не можех да не го кажа. Знаех, че той не иска да ме слуша, виждах как погледът му старателно бяга от мен, съсредоточен върху страницата, само върху страницата; знаех, че му се иска да млъкна.