Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– По дяволите. Защо не тръгна след мен? – изсъска Касис накрая.

Германецът и жената от града се бяха приближили към стената и затова почти не виждахме какво става. Жан-Мари стоеше близо до тях – както предположих, достатъчно близо, за да гледа, и изведнъж почувствах вина и пристъп на гадене. Чувах дишането им, тежкото свинско дишане на германеца и забързаното възбудено дишане на Жан-Мари, примесено с пронизителното сподавено скимтене на жената между тях, и изведнъж се зарадвах, че не мога да ги види, че съм твърде малка, за да разбера какво става, защото този акт изглеждаше невъобразимо грозен, невъобразимо мръсен и въпреки това те се наслаждаваха, на лунната светлина очите им бяха изцъклени, а устите зееха като на риби. Сега германецът блъскаше жената в стената с резки ритмични движения и аз чувах как главата и гърбът ѝ се удрят в стената, пискливия ѝ глас – "А! А! А!" – и ръмженето му – "Liebschen, ja Liebling, ach ja". Прииска ми се да стана и да побягна още в същия миг, цялото ми хладнокръвие потъна в голямата пенеста вълна на паниката.

Бях готова да последвам инстинкта си – полуизправена се обърнах към пътя и прецених разстоянието между мен и свободата, – когато изведнъж звуците секнаха и Шварц кресна със силен глас сред възцарилата се тишина:

– Wie ist das? [85] Какво е това? (нем.) – Бел. прев

Тъкмо тогава Ренет, която през цялото време се промъкнеше бавно към нас, изпадна в паника. Вместо да замръзне неподвижно, както направихме, когато дойде Гюстав, тя сигурно бе помислила, че германецът я е забелязал, защото стана и хукна да бяга, а бялата ѝ копринена блуза се открои ярко на лунната светлина, препъна се и с писък падна в къпиновите храсти. Беше си навехнала глезена и седна да плаче, като стискаше крака си в ръце, обърнала безпомощно бялото си лице към нас, а устните ѝ мърдаха отчаяно, без думи.

Касис се сепна. Като ругаеше под носа си, той се затича през храстите в противоположна посока и по-дебелите клони го удряха през лицето, а тръните разкъсваха кожата на краката му. Без да погледне назад към нас, той прескочи стената и изчезна по пътя.

– Verdammt! [86] Проклятие! (нем.) – Бел. прев.

Това беше Шварц. Видях бледото му кръгло лице над стената и незабелязано се хвърлих по корем в храстите.

– Wer war das? [87] Кой беше това? (нем.) – Бел. прев.

Хауер, който се показа от задния вход, поклати глава.

– Weiss nicht. Etwas uber da! [88] Не знам. Нещо ей там! (нем.) – Бел. прев. – произнесе той.

Над стената се показаха три лица. Можех само да се скрия в тъмните листа и да се надявам, че Ренет ще прояви достатъчно разум, за да побегне колкото може по-бързо. Аз поне не избягах като Касис, казах си с презрение. Смътно осъзнах, че музиката в "Ла Реп" вече не свири.

– Чакай, тук има още някой – каза Жан-Мари, като надничаше зад стената. Жената от града също надникна. Лицето ѝ бе бяло като брашно на лунната светлина. Устните ѝ изглеждаха черни и злокобни на фона на тази неестествена белота.

– Хайде, малка повлекано! – рязко извика тя. – Ти! Ставай веднага! Да, ти, дето се криеш зад стената! Да ни шпионираш !

Гласът ѝ звучеше пискливо и възмутено, може би малко виновно. Рен стана бавно, покорно. Такова добро момиче е тази моя сестра. Винаги бърза да се подчини на всяка заповед. До нищо добро не я доведе. Чувах дишането ѝ, бързото неспокойно свистене в гърлото ѝ, когато се обърна към тях. При падането блузата ѝ се бе извадила от полата, а косата и се бе раздърпала на кичури по лицето.

Хауер каза нещо тихо на немски. Шварц протегна ръка към стената, за да издърпа Ренет при тях.

За секунди тя се остави да я изтегли, без да протестира. Никога не я е бивало да мисли бързо, а от трима ни беше и най-послушната. Заповяда ли ѝ възрастен, първият ѝ инстинкт беше да се подчини безпрекословно.

После като че ли проумя. Може би усети ръцете на Шварц върху себе си, може би разбра какво му бе промърморил Хауер, но започна да се съпротивлява. Твърде късно

– Хауер я държеше да не мърда, докато Шварц сваляше блузата ѝ; видях я как се развя над стената като бяло знаме на лунната светлина. После друг глас – на Хайнеман, мисля – извика нещо на немски, а сестра ми нададе пискливи, задъхани крясъци на отвращение и ужас. За секунда лицето ѝ се мярна над стената с разчорлена коса, ръцете ѝ се протягаха да сграбчат нощта, а ухиленото пияно лице на Шварц се приближи към нея, после тя изчезна, но звуците не секнаха – лакомите гласове на мъжете и писъците на жената от града, изразяващи нещо подобно на възторг: