Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

В първия миг напрежението между тях беше парализиращо. Видях как Рафаел се приближи към Томас, който наблюдаваше сцената с невъзмутимо учудване. Те мълчаливо се спогледаха. В първата секунда-две ми се стори, че той ще ги остави да продължат, просто да види какво ще стане. Старецът и германецът застанаха лице в лице, Хауер стърчеше с две глави над Гюстав и го гледаше с кръвясали сини очи, а вените на челото му изпъкваха като червеи на мургавата кожа. Томас погледна Рафаел и се усмихна.

"Какво мислиш? – казваше усмивката му. – Не е ли жалко да се намесваме точно сега, когато става интересно? Какво мислиш?" След това пристъпи напред небрежно, застана до приятеля си, докато Рафаел отведе стареца на безопасно разстояние. Не знам какво му каза, но мисля, че тогава Томас спаси живота на стария Гюстав; сложи ръка на раменете на Хауер, а с другата махна неопределено към кутиите, които бяха донесли със себе си на четвъртия мотоциклет, черните кутии, така заинтригували Касис. Сега те стояха до пианото и чакаха да ги отворят.

В първия миг Хауер погледна гневно Томас. Виждах присвитите му очи, които образуваха цепки над дебелите бузи като прорези в парче сланина. После Томас каза още нещо и той се отпусна, разсмя се с цяло гърло, шумът в бара се възобнови и напрежението изчезна. Гюстав затътри крака към един от ъглите и седна да допие питието си, а останалите отидоха при пианото, където стояха кутиите.

Известно време не можех да видя нищо освен тела. После дочух звук, музикална нота, много по-ясна и наситена от звук на пиано, и когато Хауер се обърна към прозореца, държеше тромпет. Шварц имаше барабан. Хайнеман – инструмент, който не познавах. Жените се отдръпнаха, за да направят път на Аниес до пианото, после Томас влезе отново в полезрението ми със саксофон, преметнат през рамо като екзотично оръжие. За секунда си помислих, че наистина държи оръжие. До мен Ренет издаде дълга и трепетна въздишка на възхищение. Сега Касис се беше разсънил напълно и забравил отегчението, се наведе напред и едва не ме избута от прозореца. Тъкмо той ни каза какъв е този инструмент. Ние нямахме грамофон вкъщи, но Касис беше достатъчно голям, за да помни музиката, която някога слушахме по радиото, преди тези неща да бъдат забранени, а беше виждал и снимки на оркестъра на Глен Милър в списанията, които така обичаше.

– Това е кларинет! – изведнъж гласът му прозвуча много детски, точно като на Ренет, когато се прехласваше по обувките на градските жени. – А Томас има саксофон – о, откъде ли са ги взели ? Сигурно са ги реквизирали – Томас може да намери всичко... О, дано да свирят с тях, дано...

Не знам дали ги биваше. Нямах никаква база за сравнение, а и ние бяхме толкова въодушевени и изненадани, че всичко щеше да ни хареса. Знам, че сега звучи смешно, но в онези дни така рядко слушахме музика – пианото в "Ла Мовез Репютасион", църковния орган за онези, които ходеха на църква, Дьони Годен с цигулката си на 14 юли, на Mardi Gras [83] Последният ден от карнавалното шествие. – Бел. прев. , когато танцувахме по улиците... Разбира се, когато започна войната, такива неща ставаха рядко, но все пак се случваха. Сега обаче звуците – екзотични, непознати, толкова различни от пианото в "Ла Мовез Репютасион", колкото операта от кучешкия лай – се разнесоха от заведението и ние долепихме ухо до прозореца, за да не пропуснем нито една нота. Отначало инструментите надаваха странен вой – предполагам, че са се настройвали, но ние не знаехме това, – а после засвириха някаква весела, жива мелодия, която чувахме за пръв път, но сега мисля, че може да е бил някакъв джаз. Лекият ритъм на барабана, гърленото гъргорене на кларинета и саксофонът на Томас, от който се изтръгваха звуци, ярки като коледни светлини, сладко печални, рязко шепнещи, ту се извисяваха, ту се вливаха в нестройното цяло като човешки глас с магическа сила, събрал в себе си целия диапазон от мекота, безразсъдство, нежност и печал...

Разбира се, паметта е нещо субективно. Може би затова в очите ми се появяват сълзи, когато си припомням тази музика – музиката, предвещаваща края на света. По всяка вероятност спомените ми нямат нищо общо с реалността – група пияни германци дрънкат джазови парчета на откраднати инструменти, – но за мен това беше истинска магия. Сигурно музиката бе оказала някакво въздействие и върху останалите присъстващи, защото след няколко минути всички танцуваха – едни сами, други по двойки, градските жени в прегръдките на картоиграчите Дюпре, Филип и Колет, допрели лица едно до друго – танц, какъвто не бяхме виждали никога досега – с въртене, подскачане и блъскане, размахване на крака и разбутване на маси, и смях, който се извисяваше над звуците на инструментите, и дори Рафаел потропваше с крак, захвърлил обичайния си вдървен поглед. Не знам колко време продължи това. Може би само няколко минути. Помня, че и ние се присъединихме, разскачахме се до прозореца, прикляквахме и се въртяхме като малки демони. Музиката беше разгорещена и тази горещина ни изгаряше като спирт във фламбе, с остра кисела миризма, и ние крещяхме като индианци, защото знаехме, че от оглушителния шум вътре колкото и да крещим, никой няма да ни чуе. За щастие, аз наблюдавах прозореца през цялото време и затова успях да забележа как старият Гюстав напуска заведението. Веднага нададох сигнал за тревога и ние се скрихме зад стената тъкмо навреме, за да го видим как излиза навън в прохладната нощ, приведена тъмна фигура със запалена лула, чието ярко огънче хвърляше розовочервени отблясъци върху лицето му. Беше пиян, но не и замаян. Всъщност дори мисля, че ни чу, защото спря до стената и се загледа в сенките зад сградата, подпрян с една ръка на касата на вратата, за да не падне.