Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Това беше едничката ни надежда. Не знам със сигурност какво точно очаквахме – крепеше ни само нашето упорство. Може би все още изпитвах потребност да печеля, точно както през онова последно лято в Ле Лавьоз. Може би това е строгият неразумен дух на майка ми в мен, който отказва да бъде победен. Откажа ли се сега, мислех си, нейната жертва ще отиде на вятъра. Борех се и за двете ни и смятах, че дори майка ми би могла да се гордее с мен.

Никога не бях предполагала, че Пол ще се окаже такъв неоценим помощник. Наблюдението на кафенето беше негова идея, освен това той намери телефонния номер на Десанж на гърба на караваната. През последните месеци бях започнала много да разчитам на него и да се доверявам на преценките му. Често седяхме заедно на пост, завили краката си с одеяло, когато нощите започнаха да застудяват; а между нас имаше кафе и две чаши "Коантро". Пол беше незаменим по някакъв незабележим начин, в дребните неща. Белеше зеленчуци за вечерните ми ястия. Носеше дърва и чистеше риба. Макар че посетителите в "Креп Фрамбоаз" бяха вече рядкост – престанах да отварям заведението през седмицата и дори в почивните дни присъствието на караваната отпъждаше и най-преданите ми клиенти, – той продължаваше да поддържа ред в ресторанта, да мие чинии, да бърше пода. И го правеше почти винаги в мълчание, удобното мълчание на дълга близост, простото мълчание на приятелството.

– Не се променяй – каза ми Пол в края на разговора.

Обърнах се и понечих да тръгна, но той задържа ръката ми в дланите си и аз не можах да я отдръпна. Виждах как дъждовните капки блестят по баретата и мустаците му. Зад нас ехтеше музиката от кафенето.

– Мисля, че попаднах на нещо – съобщи ми той.

– На какво? – гласът ми бе станал дрезгав от умора. Единственото, което исках, беше да легна и да заспя. – За бога, какво има сега?

– Може да не е нищо съществено – този път говореше предпазливо, така бавно, че ми се прииска да закрещя от тревога. – Почакай тук. Искам само да... нали разбираш... да проверя нещо.

– Какво, тук ли? – почти изпищях аз. – Пол, само...

Но той вече беше тръгнал; вървеше бързо и безшумно на то крадец към задния вход. След секунда изчезна.

Пол! – изсъсках гневно. – Пол! Не си мисли, че ще те чакам тук! По дяволите, Пол!

Но останах да го чакам. Докато дъждът се изливаше в яката на хубавото ми есенно палто, бавно се процеждаше по корените на косата ми и се стичаше на студени вадички между гърдите ми, имах достатъчно време да осъзная, че в края на краищата наистина не съм се променила толкова много.

Касис, Ренет и аз чакахме вече близо час, когато те пристигнаха. Докато стояхме отвън до "Ла Реп", Касис захвърли престорено безразличния си вид и започна с интерес да наблюдава през един от зацапаните прозорци, като ни отблъсваше назад всеки път, щом се опитахме на свой ред да надникнем вътре. Моят интерес беше ограничен. Преди пристигането на Томас нямаше нищо кой знае какво за гледане. Но Рен бе по-настоятелна.

– Искам да виждам – хленчеше тя. – Касис, толкова си лош, искам и аз да виждам !

– Вътре няма нищо – нетърпеливо я смъмрих аз. – Само старци по масите и онези две фльорци с червени устни.

Бях успяла само да хвърля един поглед, но помня ясно и сега. Аниес на пианото, а Колет с тясна зелена жилетка, от която високите ѝ гърди стърчаха като гюлета на оръдие. Все още помня къде седеше всеки от посетителите: Мартен и Жан-Мари Дюпре играеха карти с Филип Уриас – по всичко личеше, че го лъжат, както обикновено, – Анри Льометр седеше до бара с халба бира, която сякаш не свършваше, и хвърляше око на жените, Франсоа Рамонден и Артюр Льокоз, братовчед на Жюлиен, оживено обсъждаха нещо в ъгъла с Жюлиен Ланисен и Огюст Трюриан, а старият Гюстав Бошан седеше сам до прозореца, нахлупил баретата на косматите си уши и стиснал лула между зъбите. Спомням си ги всичките. С известно усилие мога да видя и сукнения каскет на Филип, оставен на бара до него, да подуша миризмата на тютюнев дим – тогава скъпоценният тютюн обилно се примесваше с листа от глухарче и смърдеше подобно на огън, накладен от мокри съчки – и на кафе от цикория. Сцената е застинала пред очите ми като картина със златист отблясък на носталгия, подсилен от тъмночервени огнени багри. О, спомням си. Как ми се иска да забравя!

Когато най-после пристигнаха, ние бяхме схванати и ядосани от стоене до стената, а Ренет почти плачеше. Касис гледаше през вратата, а ние се бяхме настанили до зацапания прозорец. Аз ги чух първа – далечното бръмчене на мотоциклети, които приближаваха по пътя от Анже, после продължиха по калната улица с приглушено боботене, наподобяващо поредица от малки експлозии. Четири мотоциклета. Предполагам, че би трябвало да очакваме появата на жените. Ако знаехме как да четем албума на майка ни, със сигурност щяхме да очакваме пристигането им, но въпреки всичко, което правехме, ние бяхме невинни до дъното на душата си и действителността ни постресна. Може би защото когато влязоха в бара, ние видяхме, че това са истински жени – тесни блузки, фалшиви перли, едната носеше в ръка островърхите си обувки на високи токчета, другата ровеше в дамска чанта за пудриерата си – не особено хубави, дори не много млади. Аз очаквах да видя блясък, лукс. Но тези жени бяха съвсем обикновени, като майка ми, с остри черти, с коси, прибрани назад с метални диадеми, с изкривени до невъзможност гърбове в резултат на неудобните обувки. Три обикновени жени.