Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Кой е там? – гласът му отекна недоволно. – Има ли някой?

Ние се спотайвахме зад стената със сподавен кикот.

– Има ли някой ? – повтори старият Гюстав, след което видимо удовлетворен промърмори нещо едва чуто и отново тръгна напред. Стигна до края на стената и почука по нея с лулата си, за да изтръска тютюна. Съвсем близо до нас се посипа дъжд от искри и аз запуших с ръка устата на Ренет, за да не закрещи. Последва кратка тишина. Чакахме, затаили дъх. После чухме как старецът се изпика обилно, продължително до стената и след като го направи, изсумтя доволно. Усмихнах се в тъмното. Нищо чудно, че толкова държеше да разбере дали има някой тук. Касис ожесточено ме сбута с лакът, сложил ръка на устата си. Рен направи отвратена физиономия. После чухме как отново закопча токата на колана си и затътри крака към кафенето.

Изчакахме няколко минути.

– Къде е? – прошепна Касис накрая. – Не си е тръгнал. Щяхме да го чуем.

Аз свих рамене. На яркия сноп лунна светлина виждах как лицето му блести от пот и безпокойство. Махнах към стената.

– Иди и виж – прошепнах. – Може да е припаднал или нещо такова.

Касис поклати глава.

– Може да ни е видял – каза мрачно. – Само чака някой да си покаже главата – и бам!

Отново свих рамене и внимателно надникнах над стената. Старият Гюстав не беше припаднал, а стоеше подпрян на бастуна си с гръб към нас и гледаше в кафенето. Почти не помръдваше.

– Е? – обади се Касис, когато се скрих обратно зад стената.

Казах му какво съм видяла.

– Какво прави ? – попита той, пребледнял от тревога.

Поклатих глава.

– Проклет да е старият идиот! Ще ни накара да висим тук цяла нощ!

Допрях пръст до устните му.

– Ш-шт. Някой идва.

Старият Гюстав сигурно също беше чул стъпките, защото когато се скрихме по-навътре в къпиновите храсти, го чухме да приближава. Не така безшумно като нас, и по-добре, защото ако беше свил няколко метра по-наляво, щеше да падне право върху нас. Сега се стовари върху някакви заплетени тръни, изруга и размаха бастуна си, а ние се отдалечихме и навлязохме по-навътре в храсталака. Попаднахме в нещо като тунел, образуван от преплетени клони на къпина и еньовче. За деца на нашата възраст и с нашата ловкост изглеждаше възможно да се промъкнем през него и да излезем на пътя. Ако успеехме, можехме да избегнем прескачането през стената и по този начин да се измъкнем незабелязани в тъмното.

Почти бях решила да опитам, когато чух гласове от другата страна на стената. Единият беше женски. Другият говореше нещо на немски и аз познах гласа на Шварц.

Все още чувах как музиката в бара свири и предположих, че Шварц и приятелката му са се измъкнали незабелязано. От мястото си в храстите виждах част от силуетите им над стената и направих знак на Ренет и Касис да не мърдат. Виждах и Гюстав на известно разстояние от нас, без да ни забелязва, опрял едното си рамо в тухлената стена, да наднича през пролука в зида. Чух смеха на жената, писклив и малко нервен, после плътния глас на Шварц, който каза нещо на немски. Беше по-нисък от нея, изглеждаше огромен до слабата ѝ фигура и начинът, по който бе заровил лице във врата ѝ, изглеждаше странно животински както и звуците, които издаваше, мляскащи, хриптящи, като на човек, който бърза да довърши вечерята си. Те се отместиха от задната врата на кафенето и луната ги обля щедро със светлината си. Видях как едрите ръце на Шварц ровят в блузата на жената – " Liebschen, Liebling" [84] Скъпа, любима (нем.). – Бел. прев. – и чух смеха ѝ, още по-пронизителен – "Хи-хи-хи!", – когато стисна гърдите ѝ. Тогава някой наруши усамотението им. От вратата излезе трети силует, но германецът сякаш не се изненада от появата му, защото бързо кимна на новодошлия – жената не обърна внимание – и се върна към заниманието си, докато другият гледаше мълчаливо и жадно, очите му блестяха в тъмното като на животно. Беше Жан-Мари Дюпре.

Тогава не ми хрумна, че Томас може би е уредил срещата. Този спектакъл в замяна на нещо друго: услуга може би или кутия кафе от черната борса. Не направих връзка между размяната, която бях забелязала в бара, и това – всъщност дори не знаех какво точно е това, до този момент не можех да го впиша в оскъдния сбор от сведения, които имах за подобни неща. Касис сигурно би разбрал, но той все още седеше свит до стената при Ренет. Аз енергично му махнах с ръка, като реших, че може би сега е моментът – докато тримата все още са погълнати от своите занимания – да се измъкнем. Той кимна и започна да се промъква към мен в храсталака, като остави Ренет в сянката на стената. От мястото, където стояхме, се виждаше само бялата ѝ блуза от парашутна коприна.