Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Мълчание. В мълчанието нашите воли се бореха, неговата – силна с годините и опита, моята – с тежестта на знанието.

– Мислиш ли, че може би...

Тогава той се обърна към мен озлобен, с очи, светнали от гняв и ужас.

– Какво да мисля, за бога? Какво да мисля? – закрещя Касис. – Не направи ли вече достатъчно със своите сделки и планове, и умни идеи! – той се задъхваше, лицето му гореше, съвсем близо до моето. – Не мислиш ли, че направи достатъчно?

– Не знам какво... – промърморих, почти обляна в сълзи.

– Ами помисли, защо не го направиш? – извика Касис. – Да речем, че подозираш нещо, нали така? Да кажем, че знаеш как е умрял старият Гюстав – той млъкна, за да види реакцията ми, и понижи тон до дрезгав шепот. – Да речем, че подозираш някого. На кого ще кажеш? На полицията? На майка? На проклетия Чуждестранен легион?

Гледах го и се чувствах ужасно, но не го показвах и се взирах в него по обичайния си дързък начин.

– На никого не можем да кажем – продължи Касис по-тихо. – На абсолютно никого. Те ще искат да разберат какво знаем. С кого сме говорили. И ако кажем... – той отмести очи от моите, – ако кажем и дума на някого...

Изведнъж млъкна и се загледа в книгата. Дори страхът му бе изчезнал, сменен от предпазливо безразличие.

– Хубаво е, че сме още деца, нали? – отбеляза Касис с различен, равнодушен глас. – Децата все си играят и така нататък. Откриват разни неща, правят се на детективи и тям подобни. Всички знаят, че това не са истински неща. Всички знаят, че само си измисляме.

Изгледах го втренчено.

– Но Гюстав... – казах.

– Той е просто един старец – отвърна Касис, сякаш повтаряше като ехо думите на Томас. – Паднал в реката, прекалил с виното, нали така? Такива неща стават постоянно.

Потръпнах.

– Не сме видели нищо – продължи с равнодушен тон. – Нито ти, нито аз, нито Ренет. Нищо не се е случило. Нали?

Поклатих глава.

– Аз видях. Наистина.

Но той не ме погледна повече, скрит зад страниците над книгата, в която морлоките и елоите воюваха ожесточено зад безопасните бариери на литературната измислица. И всеки път, когато се опитвах да говоря с него за това, той се преструваше, че не разбира, или се държеше така, сякаш си приказвам наужким, на игра. Може би с течение на времето дори сам си повярва.

Минаваха дни. Аз събрах всички следи от портокаловата торбичка и от корите, скрити в качето с аншоа, и ги зарових в градината. Имах предчувствието, че няма повече да ги използвам.

Тя пише:

"Тази сутрин се събудих в шест, за пръв път от месеци. Странно, колко различно изглежда всичко. Когато не си спал, светът сякаш лека-полека ти се изплъзва. Земята под краката ти е неравна. Въздухът като че ли е изпълнен с парещи лъскави прашинки. Имам чувството, че съм изгубила част от себе си, но не помня каква. Те ме гледат с такива сериозни очи. Мисля, че се страхуват от мен. Не и Боаз. Тя не се бои от нищо. Искам да я предупредя, че това няма да трае вечно."

Тук е била права. Не трае вечно. Разбрах го след раждането на Ноазет – моята Ноазет, толкова потайна, толкова упорита, точно като мен. Сега и тя има дете, което съм виждала само на снимка. Нарекла го е Пеш [94] Peche (фр.) – праскова. – Бел. прев. . Често се питам как ли се оправя сама, толкова далеч от дома. Някога Ноазет ме гледаше така с непроницаемите си черни очи. Сега, като си спомня, осъзнавам, че тя прилича на майка ми повече от мен.

Скоро след танците в "Ла Реп" Рафаел дойде да ни навести. Намери някакво извинение – да купи вино или нещо подобно, – но ние знаехме за какво е дошъл. Касис не си призна, разбира се, но по очите на Рен видях, че се сеща. Искаше да разбере какво знаем. Предполагам, че е бил разтревожен – повече, отколкото останалите, защото в края на краищата това беше неговото кафене и той се чувстваше отговорен. Може би се досещаше. Може би някой бе проговорил. Във всеки случай беше нервен и когато майка ми отвори вратата, погледът му зашари из двора зад гърба ѝ, после из къщата. След тази вечер търговията в "Ла Мовез Репютасион" не вървеше. Чух някой в пощенската станция – може би Лизбет Жьоне – да казва, че заведението е отишло по дяволите, че германците водят там своите фльорци, че никой почтен човек не стъпва вече в кафенето. И макар че никой още не беше направил връзката между случилото се в онази нощ и смъртта на Гюстав Бошан, не се знаеше кога ще плъзнат слуховете. В края на краищата това беше село, а в селото нищо не можеше да се запази дълго в тайна.