Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Както виждате, разказът е неясен. Само в ретроспекция започва да придобива някакъв смисъл. И, разбира се, тя не спомена нито дума за разговора си с Рафаел. Мога само да си представям какво е станало в действителност, неговото безпокойство, нейното каменно невъзмутимо мълчание, неговата вина. В края на краищата това беше неговото кафене. Но майка ми не би му казала нищо. Като се е престорила, че знае, е искала да се защити, да постави бариера пред натрапчивата му загриженост. Сигурно е казала, че Рен умее да се грижи за себе си. Освен това нищо не се е случило. В бъдеще Рен ще бъде по-внимателна. Можем само да се радваме, че не е станало по-лошо.

"Т. ми каза, че вината не е негова, но Рафаел разправя, че е стоял наблизо и нищо не е направил. Германците са му приятели в края на краищата. Може би са му платили за Рен, както плащат за градските жени, които Т. им води. "

Подозренията ни се подхранваха от факта, че майка ми нито веднъж не спомена пред нас за случилото се. Може би просто не знаеше как – отвращението ѝ към всичко, свързано с телесните функции, бе непреодолимо – или може би смяташе, че това е нещо, за което по-добре да не говорим. Но албумът ѝ разкрива нарастващия гняв, ожесточението, сънищата, изпълнени с жажда за отмъщение. "Искам да го накълцам на ситно, докато нищо не остане", пише тя. Когато го прочетох за пръв път, бях убедена, че говори за Рафаел, но сега не съм толкова сигурна. Силата на омразата ѝ говори за нещо по-дълбоко, по-потайно. Преда-телствo може би. Или отхвърлена любов.

Под рецепта за сладкиш с ябълково пюре майка ми пише:

"Ръцете му бяха по-нежни, отколкото очаквах. Изглежда много млад, а очите му имат същия цвят като на море във ветровит ден. Мислех, че ще изпитам отвращение от това, от него, но в него има нежност. Дори у германец. Чудя се дали не съм луда да вярвам на това, което ми обещава. Аз съм толкова по-стара от него. И все пак не съм толкова стара. Може би има време."

На това място няма повече, сякаш се срамува от собствената си дързост, но сега, когато знам къде да гледам, намирам дребни препратки из целия албум. Отделни думи, изречения, примесени с рецепти и съвети по градинарство, закодирани и скрити дори от самата нея. И стихотворението.

Години наред вярвах, че това също е фантазия, както много други неща, за които споменава. Майка ми не би могла да има любовник, никога. Не умееше да бъде нежна. Защитните ѝ инстинкти бяха твърде силни, чувствените импулси намираха израз в рецептите ѝ, в сътворяването на съвършената леща, на най-страстния крем брюле [95] Крем с горена захар. – Бел. прев. . Никога не ми е хрумвало, че в тези най-нетипични за нея фантазии може да има някаква истина. Само като си спомнех лицето ѝ, киселата извивка на устата ѝ, строгите черти на скулите ѝ, косата, опъната и прибрана на възел на тила, дори историята за жената с хвърчилото ми се струваше по-правдоподобна.

И все пак постепенно се уверих в това. Може би Пол ме наведе на тази мисъл. Може би денят, в който се улових да гледам отражението си в огледалото с червен шал около главата и с обиците – подарък за рождения ден (от Писташ, никога досега не бях ги слагала), които висяха кокетно на ушите ми. Аз съм на шестдесет и четири години, за бога. Не би трябвало да го забравям. И все пак има нещо в очите му, когато ме поглежда, което кара старото ми сърце да пърпори като двигател на трактор. Това не е отчаяното, неистово чувство, което изпитвах към Томас. Нито дори усещането за временна утеха, което Ерве ми даваше. Не, това беше нещо ново и различно. Чувство на покой. Чувството, което изпитваш, когато рецептата даде съвършен резултат, идеално набъбнал от суфле, безупречен sauce hollandaise [96] Холандски сос, приготвен от масло, яйчен жълтък и оцет (фр.). – Бел. прев. . Това е чувство, което ми подсказва, че всяка жена може да бъде красива в очите на мъжа, който я обича.

Започнах да мажа ръцете и лицето си с крем преди лягане, а на следващия ден извадих старо червило – напукано и изсъхнало от дългите години в забрава – и сложих малко цвят на устните, след което ги избърсах виновно и смутено. Какво правя? И защо? На шестдесет и четири години със сигурност съм минала възрастта, в която би било нормално да мисля за такива неща. Но строгият ми вътрешен глас не успява да ме убеди. Реша косата си с по-голямо старание от обикновено и я прибирам отзад с гребен от костенурка. Няма по-голям глупак от стария глупак, повтарям си упорито.