Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

А майка ми беше с близо тридесет години по-млада.

Сега мога да гледам снимката ѝ с други очи, някак помъдрели. Смесените чувства, които бях изпитвала толкова години – горчивината и вината, – са се уталожили, така че гега мога да видя – наистина да видя – лицето ѝ. Мирабел Дартижан – строги черти върху изпито лице и коса, така силно изпъната назад, че ме боли само като я гледам. От каквo се е страхувала тази самотна жена на снимката? Жената в албума е толкова различна, изпълнената с копнеж авторка на стихотворението, която се смее и се гневи под маската си, а във фантазиите си понякога флиртува, друг път отправя хладнокръвни закани. Сега я виждам съвсем ясно, ненавършила още четиридесет, косата ѝ едва е започнала да побелява, очите ѝ все още блестят. Отруденият живот все още не я е смазал и мускулите на ръцете ѝ са още жилави и твърди. Гърдите ѝ, скрити под няколкото строги сиви престилки, също са стегнати; понякога тя разглежда голото си тяло в огледалото зад вратата на гардероба си и мисли за дългото си самотно вдовство, за приближаването на старостта, за последните следи от младостта, които изчезват и отпуснатите очертания на корема ѝ провисват и образуват гънки над бедрата, кльощавите крака правят коленете ѝ да изглеждат остри и изпъкнали. Толкова малко време остава, казва си жената. Сега почти чувам гласа ѝ от страниците на албума. Толкова малко време.

А и кой ще дойде, дори да чака сто години? Старият Льокоз с вечно сълзящото си око? Или Алфонс Фьонуй, или Жан-Пиер Трюриан? Тя тайно мечтае за непознат мъж с нежен глас, рисува го в представите си – мъж, който може да прозре отвъд това, в което се е превърнала, за да види каква е била някога.

Разбира се, няма как да узная какво е изпитвала. Но сега я чувствам по-близка до себе си от когато и да било, почти толкова близка, че чувам гласа ѝ между пожълтелите страници на албума, глас, който се мъчи да скрие истинската ѝ природа – на страстната, отчаяна жена зад студената каменна фасада.

Разбирате, че това е само предположение. Тя никъде не споменава името му. Дори не мога да докажа, че е имала любовник, камо ли че е бил Томас Лайбниц. Но нещо в мен ми подсказва, че дори някои подробности да ми убягват, същината на предположението ми е вярна. Могат да бъдат много други мъже, казвам си. Но сърцето тайно ми нашепва, че това би могъл да е единствено Томас. Може би приличам на нея повече, отколкото ми се иска да вярвам. Може би тя го е знаела и ми е оставила албума, за да ме накара да разбера.

Може би това е бил последният ѝ опит да сложи край на нашата война.

Не бяхме виждали Томас близо две седмици след танците в "Ла Мовез Репютасион". Това се дължеше отчасти на майка ми – все още не на себе си от безсъние и мигрени, – отчасти защото чувствахме, че нещо се беше променило. Всички го усещахме; Касис, който се криеше зад книгите си с комикси, Рен в новото си безизразно мълчание, дори аз. О, ние копнеехме за него. И тримата – любовта не е нещо, което можеш да затвориш като кранче; и вече се опитвахме, всеки по свой начин, да намерим извинение за онова, което беше направил, в което беше участвал.

Но призракът на стария Гюстав Бошан се носеше между нас като заплашителната сянка на морско чудовище. Всичко се бе променило. Играехме с Пол почти по същия начин, както го бяхме правили преди Томас, но игрите ни бяха неискрени, подтикваха ни към фалшив ентусиазъм, с който да прикрием факта, че в тях вече липсва живец. Плувахме в реката, тичахме из горите, катерехме се по дърветата с повече енергия отпреди, но покрай всичко това чакахме, страдахме и тръпнехме от нетърпение да го видим. Мисля, че всички очаквахме от него да поправи нещата, дори след всичко случило се.

Аз със сигурност мислех така. Той винаги беше така сигурен, така арогантно самоуверен. Представях си го с цигара между устните и килната назад шапка, със слънчев блясък в очите и онази усмивка, която озаряваше лицето му, която озаряваше света...

Но четвъртък дойде и си отиде, а от Томас нямаше и следа. Касис го търсеше в училище, но не го намираше на никое от обичайните места. Хауер, Шварц и Хайнеман също никъде не се виждаха, сякаш съзнателно избягваха контактите с нас. Мина още един четвъртък. Преструвахме се, че не забелязваме, дори не споменавахме името му в разговорите си, макар че може би го шепнехме насън, вършехме ежедневните си занимания без него, сякаш не ни интересуваше дали ще го видим отново или не. Сега бях почти обсебена от мисълта за Старата Майка. Проверявах капаните, които бях заложила на реката, по десет или двадесет пъти па ден и непрекъснато залагах нови. Крадях храна от избата, за да ѝ приготвям нова и все по-изкусителна стръв.