Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Може да ви се стори, че преувеличавам. Не е така. Войната е още жива в спомените на Ле Лавьоз. Тук има хора, които все още не си говорят. Дьониз Муриак и Люсил Дюпре, Жан-Мари Боне и Колен Брасо. Какво ще кажете за онази случка в Анже преди няколко години, когато намериха старица, заключена в една таванска стая? Родителите ѝ я затворили там през 1945 година, след като научили, че сътрудничи с германците. Тогава била шестнадесетгодишна. Петдесет години по-късно, когато баща ѝ починал, я извадили оттам остаряла и полудяла.

А онези старци – осемдесет, някои деветдесетгодишни, – затворени за военни престъпления? Ослепели стари хора, болни, страдащи от деменция, с отвлечени, неразбиращи погледи. Невъзможно е да си представим, че в тези крехки склерозирали глави се кроят кървави пъклени планове. Счупиш ли съда, съдържанието се разсипва. Престъплението има свой живот – свое обяснение.

"По странно съвпадение съдържателката на "Креп Фрамбоаз", г-жа Франсоаз Симон, случайно се пада роднина на собственичката на "При насладите на Десанж"..." Дъхът ми спря. Почувствах се така, сякаш огнен пламък е запушил тръбата, през която дишам, и изведнъж се озовавам под водата без въздух, кафявата река ме притиска, тегли ме надолу, пламъците достигат гърлото, дробовете ми...

"... нашата скъпа Лор Десанж! Странно, че не е успяла да разкрие много от тайните на леля си. Лично аз бих предпочел непретенциозното очарование на "Креп Фрамбоаз" пред което и да било от елегантните (но твърде оскъдни!) предложения на Лор."

Отново си поех дъх. Не племенникът, а племенничката. Бях избегнала разкритието.

Тогава си обещах, че повече няма да греша. Няма да разговарям с любезни автори на кулинарни четива. След седмица дойде да ме интервюира репортер от друго парижко списание, но аз отказах да се срещна с него. По пощата пристигаха молби за интервюта, но ги оставях без отговор.

Един издател ми предложи да напиша книга с рецепти. "Креп Фрамбоаз" изведнъж започна да се пълни с хора от Анже, с туристи, с елегантни посетители, пристигнали в лъскави нови коли. Връщах ги с десетки. Имах своите постоянни клиенти, десетина-петнадесет маси. Не можех да настаня толкова много хора.

Стараех се да се държа колкото може по-естествено. Отказвах да правя предварителни резервации. Хората чакаха на опашка отпред. Наложи се да наема друга сервитьорка, но не поощрявах прекомерното внимание. Дори когато дребничкият автор на статията се върна да спори с мен – да ме вразумява, – аз не го изслушах. Не, не бях съгласна да използва рецептите ми за рубриката си. Не, нямаше да пиша книга. И никакви снимки. "Креп Фрамбоаз" щеше да остане такава, каквато е – провинциална закусвалня за палачинки.

Знаех, че ако удържа крепостта достатъчно дълго, ще ме оставят на мира. Но вече нямаше връщане назад. Сега Лop и Яник знаеха къде да ме намерят.

Сигурно Касис им бе казал. Беше се настанил в апартамент близо до центъра на Париж и макар че не беше по кореспонденциите, от време на време ми пишеше. В писмата си постоянно разказваше за известната си снаха, за чудесния си син. Е, след статията и шумотевицата, която предизвика, те счетоха за задължение да ме потърсят. Доведоха със себе си Касис като подарък. Вероятно смятаха, че ще се развълнуваме от срещата, все пак не бяхме се виждали от много години, но макар и неговите очи да се навлажниха сантиментално, като при хрема, моите останаха неумолимо сухи. В него трудно можеха да се открият следи от някогашния ми по-голям брат, с когото бяхме споделяли толкова неща; сега беше надебелял, чертите му се губеха в безформената тлъстина като в тесто, носът му бе зачервен, бузите – лъснали от спукани капиляри, усмивката – бегла, колеблива. На мястото на някогашните ми чувства към него – благоговение пред големия брат герой, който в представите ми можеше всичко, да се покатери на най-високото дърво, да не трепне пред дивите пчели, докато краде от меда им, да преплува Лоара напряко в най-широката ѝ част – сега изпитвах само лека носталгия, примесена с досада. В края на краищата всичко това бе толкова отдавна. Дебелият мъж на вратата беше непознат.

Отначало подходиха разумно. Нищо не искаха. Бяха загрижени за мен, за това, че живея сама, носеха ми подаръци – кухненски комбайн, учудени, че все още нямам такъв, зимно палто, радио, – предлагаха да ме водят на разходки... Веднъж дори ме поканиха в ресторанта си – огромен хамбар с карирани маси от имитация на мрамор, неонови реклами, сушени риби, ярко оцветени пластмасови раци, оплетени в рибарски мрежи по стените. Изказах мнението си – доста нерешително – за интериора.