Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– И ти какво направи?

Касис сви рамене.

– Разплаках се, разбира се. Бях само на девет.

Разбира се, казах си наум. Винаги постъпваше така. Изглеждаше буен, а беше прекалено чувствителен. Редовно бягаше от къщи, спеше в горите или в къщата на дървото, като знаеше, че майка ни няма да го бие. Тя тайно го окуражаваше в провиненията му, защото смяташе, че са проява на дързост. Проява на сила. Аз бих я заплюла в лицето.

– Кажи ми, Касис – идеята ме осени внезапно и дъхът ми спря от вълнение, – майка ни... спомняш ли си някога да е говорила италиански? Или португалски? Някакъв чужд език...

Той ме погледна озадачен и поклати глава.

– Сигурен ли си? В албума ѝ...

Обясних му за страниците, изписани на чужд език, тайните пасажи, които така и не бях успяла да разчета.

– Покажи ми.

Прегледахме ги заедно. Касис прелистваше залепналите пожълтели страници неохотно, но с интерес. Забелязах, че избягва да докосва изписаните редове, макар че често прокарваше пръсти по другите неща, снимките, изсушените цветя, крилца на пеперуди, парчета плат, налепени по страниците.

– Боже мой – произнесе той тихо. – Никога не съм си представял, че може да направи такова нещо – погледна към мен. – А казваш, че не си ѝ била любимка.

Отначало изглеждаше по-заинтригуван от рецептите, отколкото от всичко останало. Като прелистваше албума, забелязах, че пръстите му сякаш бяха запазили предишната си ловкост.

– Торта мирабела [34] Mirabelle (фр.) – сорт слива, жълта и сладка. - Бел. прев. с бадеми – прошепна. – Пита със сирене клафути и червени череши. Спомням си ги! – ентусиазираният му тон изведнъж прозвуча младежки, съвсем като на предишния Касис. – Всичко е тук – каза тихо. – Всичко.

Посочих един от неразбираемите пасажи.

Касис го прегледа за секунда-две и после избухна в смях.

– Това не е италиански – каза ми той. – Не си ли спомняш какво е?

Всичко като че ли му се струваше доста забавно, от смях се поклащаше и се задъхваше. Дори ушите му трепкаха – големи старчески уши, подобни на синкави гъби.

– Това е езикът, който татко измисли. "Бърборини-обърлини", така го наричаше. Не помниш ли? Говореше на него през цялото време...

Направих усилие да си спомня. Бях на седем, когато той загина. Трябва да е останало нещо, казвах си. Но то бе толкова малко. Всичко се губеше в ненаситното гладно гърло па мрака. Помня баща си, но само откъслечно. Мирис на молци и тютюн от голямото му старо палто. Йерусалимския артишок, който само той обичаше и който всички трябваше да ядем веднъж седмично. Как веднъж случайно прободох с рибарска кукичка месестата част на дланта си между палеца и показалеца, ръцете му, които ме обгърнаха, гласът му, който ми казваше да бъда смела... Помня лицето му на снимките, цялото оцветено в червеникавокафяво. И някъде в дълбините на съзнанието ми – нещо, нещо смътно и далечно, останало непогълнато от мрака. Баща ни, който бъбри безсмислици с нас и се усмихва. Касис се смее, аз се смея, без наистина да разбирам шегата, а майка ни по изключение е някъде далеч, не може да ни чуе, може би пак някое от главоболията ѝ, неочакван почивен ден...

– Спомням си нещо – казах накрая.

Тогава Касис търпеливо ми обясни. Език на разместените срички, думи, обърнати наопаки, нищо незначещи представки и наставки. "Азни максини идани ясняобини." Аз искам да обясня. " Е ни ни манзини нисъси нитсонругис инани иногоки. " Не знам със сигурност на кого.

Странно, но Касис като че ли не прояви интерес към тайните на майка ми. Погледът му блуждаеше по рецептите. Останалото бе мъртво. Рецептите бяха нещо, което можеше да разбере, да докосне, да вкуси. Долавях неудобството му от прекалената близост с мен, сякаш можеше да прихване от приликата ми с нея.

– Да можеше синът ми да види всички тези рецепти... – каза той тихо.

– Не му казвай – сепнах се аз.

Започвах да опознавам Яник. Колкото по-малко знаеше за нас, толкова по-добре.

Касис сви рамене.

– Разбира се, че няма да му кажа. Обещавам.

И аз му повярвах. Както се вижда, не приличам толкова на майка си, колкото той смяташе. Имах му доверие, Господ да ми е на помощ, и известно време мислех, че е удържал на обещанието си. Яник и Лор се държаха на разстояние, Мами Фрамбоаз изчезна от полето на общественото внимание и лятото се изтърколи, повлякло след себе си мека върволица от мъртви листа. Дойде есента.

"Яник казва, че днес видял Старата Майка. Прибра се тичешком от реката, почти подивял от въодушевление, говореше несвързано. В бързината беше забравил рибата на брега и аз му се сопнах за това, че си губи времето. Той ме погледна с онази тъжна безпомощност в очите и помислих, че ще каже нещо, но не каза. Предполагам, че се срамува. Дълбоко в себе си изпитвам равнодушие, вцепенение. Иска ми се да кажа нещо, но не знам точно какво. Да видиш Старата Майка не е на хубаво, всички го казват, но вече и без това ни се струпа достатъчно. Може би затова съм такава, каквато съм. "