Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Устата ѝ се изкриви и тя произнесе слаб скърцащ звук, който аз по-късно определих като смях. Изтичах до кухнята – звукът още отекваше в ушите ми, – намерих бастуна, тежък изкривен глогов прът, който майка ми използваше, за да достига по-високите клони на овощните дървета, и ѝ го занесох. Тя вече се бе изправила на колене и се подпираше на земята с ръце. От време на време поклащаше глава с рязък, нетърпелив жест, сякаш пъдеше оси.

– Добре – гласът ѝ бе плътен, сякаш устата ѝ беше пълна с пръст. – А сега ме остави. Кажи на баща си. Аз отивам... в стаята си.

После припряно се изправи на крака с помощта на бастуна, олюляваше се, държеше се само с усилие на волята.

– Казах: махай се!

И непохватно ме удари с немощна ръка, като за малко не изгуби равновесие, и тръгна по пътеката, като почукваше с бастуна. Тогава се втурнах да бягам и се обърнах едва когато се отдалечих на безопасно разстояние от нея, шмугнах се под един храст червен касис и видях как върви с несигурни крачки към къщата, като тътри крака и вдига прахоляк зад себе си.

За пръв път се сблъсках истински със страданията ѝ. По-късно баща ни ни обясни за часовника и портокалите, докато тя лежеше в мрака на стаята си. Не разбрахме много от това, което ни каза. Някой е направил магия на майка ни, търпеливо говореше той, и сега я боли глава, толкова силно, че понякога дори не знае какво върши. Получавали ли сме някога слънчев удар? Същото нереално усещане, замайване, струва ти се, че предметите се намират по-близо до теб, отколкото в действителност, звуците като че ли са по-силни, нали? Ние го гледахме с недоумение. Само Касис, тогава на девет години, за разлика от мен, четиригодишната, може би разбираше.

– Тя прави разни неща – каза баща ми. – Мисля, че след това не си спомня. Заради магията.

Ние го гледахме със страхопочитание. Магия.

В младото ми съзнание тази дума се свързваше с историите за вещици. Със захарната къщичка. Със седемте диви лебеда. Представях си как майка ми лежи в тъмното с отворени очи, а от устата ѝ като змиорки излизат странни думи. Представях си, че вижда през стените, че се взира в мен, наднича в душата ми и се тресе от онзи страховит, скърцащ смях... Понякога, когато майка ми се измъчваше от тази магия, баща ми спеше на стола в кухнята. А една сутрин станахме и го видяхме да мие челото си на кухненската мивка, водата беше почервеняла от кръв... Злополука, каза ни той тогава. Глупава случайност. Но аз помня, че видях кръв и по чистите теракотови плочки. На масата беше оставено парче дърво за кухненската печка. По него също имаше кръв.

– Тя няма да ни нарани, нали, татко?

Погледът му се задържа върху мен. Секунда колебание, може би две. А в очите му – съсредоточен поглед, сякаш пресмяташе, преценяваше какво и колко да ми каже.

След това се усмихна.

– Разбира се, че не, сладуранке.

"Що за въпрос" – казваше усмивката му.

– Никога не би посегнала на вас.

И ме пое в прегръдките си, а аз усетих мириса на тютюн, молци и сладникавата миризма на засъхнала пот. Но завинаги запомних колебанието, преценяващия поглед. За секунда се бе замислил. Беше го претеглил в ума си, беше пресметнал доколко може да ни се довери. Може би е мислил, че има достатъчно време, премного време на разположение, за да ни обясни всичко, когато станем по-големи.

Същата вечер дочух звуци от стаята на родителите ни; викове, трошене на стъкло. Станах рано и открих, че баща ми е прекарал цялата нощ в кухнята. Майка ми стана късно, но беше весела – толкова весела, колкото и всеки друг път, – тананикаше си с тих монотонен глас, докато бъркаше зелените домати в кръглата си медна тенджера за сладко, даде ми шепа жълти сливи от джоба на престилката си. Смутено я попитах дали се чувства по-добре. Тя ме изгледа с недоумение, лицето ѝ беше бяло и непроницаемо като чиста чиния. По-късно се промъкнах в стаята ѝ и заварих баща си да лепи восъчна хартия върху счупения прозорец. По пода имаше парчета стъкло от прозореца и от часовника над камината, който сега се въргаляше на пода с циферблата надолу. По тапетите точно над дъската на леглото имаше засъхнали червени петна. Останах поразена, не можех да откъсна поглед от тях. Можех да различа петте запетайки върху хартията – отпечатъци от върховете на пръстите ѝ там, където се бе подпряла, и петното, оставено от дланта ѝ. След няколко часа, когато надникнах отново в стаята, стената беше изтъркана и навсякъде бе чисто както преди. Никой от родителите ми не спомена за случката и двамата се държаха така, сякаш не е станало нищо особено. Но след това баща ми започна да заключва вратата и да залоства прозорците на нашата стая за през нощта, сякаш се страхуваше нещо да не се вмъкне при нас.